Д-р Борислав Бенишев е завършил МУ-София през 2012 г. Същата година постъпва в Четвърта хирургия на УМБАЛСМ „Пирогов“, където и специализира. От март 2017 г. работи в хирургическото отделение на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ като се специализира в областта на лапароскопската и конвенционална обща и колоректална хирургия и съдовата хирургия. Освен това д-р Бенишев е запален фотограф и се интересува от високи технологии и изкуствен интелект, включително роботика.
Д-р Бенишев, как избрахте медицината за своя професия?
Това се случи още в гимназията. Тогава ми се изясни идеята, че искам да се занимавам с медицина, но не мога да кажа конкретен повод. Просто винаги ме е привличала възможността да помагаш на другите заради удовлетворението, което изпитваш от това. А да помогнеш за здравето е най-висшата форма на това удовлетворение. Аз съм лекарско семейство, баща ми е педиатър. Ходил съм при него в болницата, наистина малко пъти през живота ми, но това, което съм виждал в неговата работа, ми е направило впечатление. Освен това винаги са ме привличали и хуманитарните науки.
А как избрахте хирургията?
Много обичам да върша прецизна работа. Има някои неща, които са пипкави,неща, които изискват сръчност и прецизност в движенията. Нещо, което е много важно – в хирургията виждаш резултата от това, което правиш. Независимо дали е добър или лош – виждаш непосредствено какво се случва след твоята намеса. Това е нещото, което изключително много ми харесва.
Имате ли случай в практиката си, който остава незабравим за Вас?
И за радост, и за съжаление – да. Казвам го така, защото има едно медицинско клише, което доста често се използва по филмите – „не си спомням хората, на които съм помогнал, но си спомням всички, на които не съм успял“. Това е вярно само донякъде. Аз нямам много голяма практика, но си спомням много от случаите, които са минали през мен, независимо дали резултата е бил добър или лош. Важното е човек хубаво да анализира всеки случай и да вземе нужното, за да може следващия път в такава ситуация да се справи по-добре.
Важно ли е за хирурга общуването с пациентите?
Хирурзите не участваме само в операцията на човека. Хирургията не е просто действието „да изрежеш болестта“, тя започва от първата среща с пациента, когато дойде на преглед, било то с референция от личния лекар или по спешност. Трябва да се обясни на човека, че неговата болест се лекува с операция. За хората това е много страшно, тъй като е вмешателство в организма им и веднага им се задейства инстинкт за самосъхранение да не го искат. Затова е много важен контакта с пациента – трябва да му обясним какъв е очаквания резултат и какви са рисковете. Много е важно това да бъде разбрано от човека. След операцията имаме период, в който хората се проследяват в отделението. Виждаме какво се случва с тях в първите часове и дни. Изкуството на хирургията включва общуването с пациента преди, по време и след операцията.
Докъде искате да стигнете в хирургията?
Аз съм човек, който обича да се усъвършенства и да разширява мирогледа си. Затова след като взех специалност по обща хирургия, записах и специализация по съдова хирургия. Не мога да кажа с точност като какъв се виждам след 10 години, но това, което искам е да съм по-добър, отколкото сега.
Ендоскопската хирургия изглежда най-фината част от хирургията. Така ли е наистина?
Всяка част от хирургията е фина. Ендоскопската хирургия е много голямо постижение както на медицината, така и на технологиите. Чрез нея се позволява с много малък достъп, а не с голям хирургически разрез да се извършват големи операции. Най-голямото предимство е минималната травма, която се нанася на човека. В конвенционалния метод, за да стигнем до болното място, трябва да минем през здрава тъкан, т.е. хирургическият разрез само по себе си нанася травма на организма и в постоперативния период човек трябва да се възстановява както от болестта си, така и от тази травма. Ендоскопската хирургия на практика ликвидира този проблем. По този начин възстановяването е много бързо и човек може почти веднага да се върне към нормалния си начин на живот и съответно да се възстанови по-бързо и от заболяването си.
Технологиите в медицината ли са причина за увлечението Ви и по IT?
От малък се впечатлявам от всякакъв вид електронни устройства и компютри. Ендоскопската хирургия съчетава двете ми любими неща на едно място. Там много се разчита на постиженията във високите технологии, както за образа, който получаваме, докато оперираме, така и при хирургичните инструменти. Интересите ми са в електрониката като цяло, в роботите, в компютрите и технологиите, които подобряват зрението на хирурга. Когато оперираш не е важно само това, което виждаш с очите си, а и тези, които са невидими с просто око. С помощта на камерата, която използва, компютърът може да предложи на хирурга план за действие при анатомични структури, които трябва да се избягват при операция в корема например. Това е постижението във високите технологии, което мен много ме вълнува и което се развива в момента най-много. Не толкова действието, колкото визуализацията.
Вие самият имате ли идеи за допълнително усъвършенстване на електронните устройства?
Навлизането на технологиите в медицината е малко по-бавно, отколкото в потребителския свят. Това е така, за да се проследи приложението им, да бъде одобрено за ползване върху човек, трябва да се премине през доста тестове, а най-важният е тестът на времето – колко време ще се задържи технологията, доколко е полезна за човека, дали предимствата й са повече от недостатъците, а в условията на пазарната икономика е важна и цената. По отношение на технологията в хирургията действа принципът, че сигурността е на първо място.
А как се запалихте по фотографията?
Случи се докато следвах. Видях една колежка в университета, която носеше албум със снимки, правени в операционната. Това много ме запали и реших, че и аз искам да правя такива снимки. Оттам нататък пътят е лесен – купуваш си фотоапарат, четеш, снимаш. Независимо какъв е фотоапарата, както казват повечето експерти – важна е композицията на това, което снимаш.
Как се предпазвате от бърнаут синдрома?
Бърнаут синдрома е много застъпен в съвременното общество, защото всички работим по много. Твърди се, че човек, когато обича това, което работи, понася натоварването по-леко, но наистина умората в края на деня е голяма. Когато всичко вече е приключило разбираш колко си изморен. Затова за себе си съм си изработил техника и тя е да се занимавам с хобитата си, които отнемат доста голяма част от стреса на работното място.