В.П. е младо, красиво момиче. Активен спортист и един от най-жизнерадостните хора, които познавам. Когато за първи път ми сподели, че е болна от множествена склероза (МС), останах като гръмната. В моето съзнание тези хора се возят на инвалидни колички. Оказа се, че това са много остарели представи. Днес МС се контролира много по-добре и малцина са тези, които ще изгубят способността си да се движат. Медицината все по-добре се справя с физическите последствия от болестта. Страхът от неизвестното обаче остава. Както и стигмата в обществото, че тези хора са едва ли не прокажени. Истината е, че те са съвсем нормални, като нас с вас. Те не молят за съжаление, искат просто малко разбиране. На 30 май отбелязваме Световния ден за борба с множествената склероза. Около 10 000 човека живеят с тази диагноза в България. Става въпрос основно за млади хора, в най-активната им възраст. Днес представяме един от тях – с инициали и без снимка. От нас зависи следващия път В.П. да говори за болестта си открито.
Как откриха при теб множествената склероза?
Преди около 10 г., докато шофирах автомобила си, на един от светофарите започнах да виждам раздвоено. Това се повтори още 3 пъти за 1 месец. Раздвояването на образа е типичен симптом за МС. Тогава реших, че имам проблем. Мислех, че имам тумор. Боже колко плаках. Допитах се до моя позната, която е лекар, и тя ми препоръча да отида на очен преглед. Минаха 2 години през които невролозите отхвърляха диагнозата МС. Успоредно с това няколко пъти отидох и на очен преглед. Обиколих доста очни кабинети и само една лекарка ми направи специфично изследване на очните дъна с контрастно вещество. Оттам отново ме изпрати на консултация с невролог във ВМА, последва ЯМР и така след 3 години бях с диагноза.
Сега, като се връщаш назад, имаше ли симптоми, които да подсказват, че нещо в тялото ти не е наред?
Да определено, раздвояването на образите, честата замаяност и загуба на равновесие. Мисля, че съм имала деликатни симптоми, който не са ме карали да се замислям.
Какво беше първото нещо, което си помисли, след като получи диагнозата МС?
Мислех, че ще умра. Спомням си много ясно, че плаках много. Бях много изплашена, исках да избягам. Това може би бяха най-тежките ми години.
Колко време ти отне да приемеш „новината“ и да свикнеш да живееш с тази диагноза?
Около 5 години мисля. Първо я отричах. Реших, че е лекарска грешка. И до днес не ми се вярва, че имам МС.
Преди две години, когато за първи път говорихме за твоята диагноза, ти се срамуваше от този факт и се страхуваше да говориш за това със своя работодател. Какво се промени оттогава?
Още се срамувам, тъжно ми е. Мисля, че хората никога не могат да разберат какво е да си с МС. Повечето хора не ме разбират или си мислят, че Мс минава като грип. Страх ме е, че ако започна нова работа, отново ще трябва да мисля за момента на истината. Причината да ти споделя това беше, че точно в този момент можеха да ме приемат в болница. Тогава имах пристъп.
Имаше ли промяна в отношението на колегите ти „преди“ и „след“ новината?
Да, едните ме гледат със съжаление, а другите просто говорят. Не мисля, че те разбраха, защо правя това признание. По-скоро го направих заради себе си, бях ужасно депресирана и имах нужда да кажа най-накрая защо понякога отстъствам от работа. За добро или лошо всеки трябва да приеме съдбата си. Аз не търся съжаление, а разбиране. Когато реших да съм откровена с тях просто исках да кажа истината.
Чувала съм, че при такива хронични и дългосрочни заболявания връзката между лекар и пациент става много силна?
Да определено, но аз съм от хората, който не обичат да досаждат. Безкрайно съм благодарна на целия екип на отделението по Неврология в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ и на д-р Стоилова (д-р Детелина Стоилова, невролог в клиниката – б.а.). Тя е един безкрайно добър човек, страхотен професионалист. Знаете ли, че помни името ми от първия преглед. До този момент не се беше случвало. Винаги ме кара да се чувствам защитена. Спомнян си как тя беше моят лъч светлина, моята надежда.
Какво искаш да кажеш на хората, които тепърва ще се изправят пред това изпитание или на тези, които все още таят болестта в себе си?
Говорете, говорете с близките си, с хората около вас. МС е заболяване, което може да се отрази много лошо на психиката на пациента. Самата аз съм била няколко пъти в тежки депресии. Говорете със семействата си. Животът е прекрасен, когато има с кой да го споделиш. Не се страхувайте от болестта „И това ще мине“. И най-важното бъдете смели, усмихнете се, един ден и за нас ще има лечение, а дотогава бъдете търпеливи.
Източник: https://offnews.bg/