Д-р Марин Пенков е завършил медицина в МУ- София през 2003 г. През 2009 придобива специалност Образна диагностика в същия университет. От 2004 до 2009 г. работи в отделенията по образна диагностика при Университетска болница „Лозенец” и МБАЛ „Токуда Болница София”. От 2009 г. е лекар ординатор рентгенолог в МБАЛ „Св. Иван Рилски” в отделението Компютърна и магнитно-резонансна томография от самото му създаване. Извършва диагностични рентгеногологични процедури, неврорентгенологични и гастрорентгенологични диагностични процедури. Обучава специализанти по Образна диагностика и рентгенови лаборанти. Професионалният му интерес е в сферата на неврорадиологията, гастроинтестиналната рентгенология и мускуло-скелетната систeма. От април 2012 г. е началник на отделението Образна диагностика в болницата.
Завършил е Факултета за обществено здраве към МУ – София, и е магистър по специалността Обществено здраве и мениджмънт. Член е на българската и европейската асоциации по радиология (БАР и ESR), на Европейската асоциация по неврорентгенология (ESNR) и на Европейската асоциация по гастроинтестинална рентгенология (ESGAR).
Д-р Пенков, как избрахте медицината за своя професия?
Израснал съм в лекарско семейство и сред лекари., поради това, че такива бяха и приятелите на родителите ми. За мен друг път не е имало. Дори звучи малко смешно -когато кажа, че съм израснал в белодробна болница, винаги ме питат: Толкова болен ли си бил? Не, просто родителите ми ме взимаха на работа със себе си. Така че от най-ранно детство живея в тази сфера и никога дори не съм си представял, че мога да бъда друг. Изборът ми е по убеждение или може би е в гените ми.
А как избрахте Образната диагностика за своя специалност?
Избрах я последната година от следването си, в която учих в Дрезден. Там, стажувайки в реанимацията на болницата, се правеше едно от най-големите проучвания за Югоизточна Германия за белодробна тромбемболия. Ние, като реанимация, осигурявахме в ангеографската зала образната диагностика и там бях много впечатлен от специалността. Завръщайки се вече в България, избрах да продължа с Образната диагностика.
Това означава ли, че Ви привлича точно откриването на белодробната тромбемболия?
Не. Всъщност моята тясна специалност е неврорентгенологията, в която имам и европейска диплома отпреди няколко години. Още по-тясната ми субспециалност е детска неврорентгенология.
Каква представляват тези субспециалности?
И двете засягат нервната система. Но докато неврорентгенологията се занимава с възрастни лица и е обща, детската неврорентгенология е съвсем специализирана и касае само децата и техните вродени или придобити заболявания на нервната система. Такъв тесен специалист при нас е д-р Сираков, който е специализиран в интервенционална неврорентгенология. Ние работим всичко и едновременно се опитваме да станем по-добри в една конкретна област. При мен това е продиктувано от добрата ми работа с колегите невролози и неврохирурзи в болницата. Втората обичана от мен специалност е гастрорентгенологията, заради клиниките по гастроентерология и коремна хирургия, с които работя. Гастрорентгенологията се занимава със заболявания на гастроинтестиналната система. В болницата почти нямаме патология, свързана със сърдечносъдови заболявания, така че се обезсмисля да се старая да съм добър в това.
Но пък преди близо месец точно Вие бяхте човекът, който откри тромбемболията на вашия колега и който беше спасен в „Сити клиник“.
Това е спешно състояние, което всеки лекар-рентгенолог трябва да може да открива. А и това е нещо, на което учим нашите специализанти – първото нещо, което трябва да знаят, са десетте диагнози, които могат да доведат до смърт в рамките на час. Ако тях могат да откриват, другото лесно ще надградят. Но са задължени да знаят патологията, която води до внезапна смърт.
Вашата бърза реакция и последвалите действия на кардиохирурзите предизвикаха възхищение, но същевременно се появи и твърдението, че ако пациентът не е бил лекар, е нямало да получи такова отношение.
Ние имаме абсолютно същия случай отпреди няколко години с едно момче. Находката беше случайна и представляваше огромна тромбемболия. Отново проф. Петров го оперира. Месец преди това имахме пак случай с пациент, който обаче беше за системна тромболиза. Този начин на действие в такива ситуации е изградена система в нашата болница. Колаборацията между различните клиники е на много високо ниво и нямаме дефицити в общуването. Това го правим за всеки. Всъщност точно това е нашата работа.Иначе се обезсмисля съществуването ни тук. Това не е само в нашата болница. По същия начин се работи на много места в България.
Кое е по-добре – да си много тясно специализиран или да имаш по-широко поле за изява?
И двете има своите предимства и недостатъци. Когато човек е много тясно специализиран, той безспорно е много добър специалист в тясната си специалност. В съвременната медицина информацията, която излиза всеки ден, е безгранична. Няма на света човек, който може да обхване всичко ново в медицината. Обаче това донякъде ограничава колегите, които са много тясно специализирани – те по никакъв начин не могат да помогнат за нищо друго. В България все още нямаме законово обусловени субспециалности.Работим всичко, като едновременно се профилираме. Аз съм се профилирал поради естеството на работата си в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ в неврорентгенологията и гастрорентгенологията. Това най-много работя.
Вие сте работил и на други места. Там каква беше основната Ви дейност?
Специализирал съм в болница „Лозенец“ и в „Токуда“ два пъти за по една година. В „Токуда“ работех и като редови лекар. Просто проф. Кирова, която е мой учител, ме беше помолила за помощ и отидох заради нея.
А как избрахте „Св. Иван Рилски“?
След като приключих специализацията се появи предложението за работа от тук. Дадоха ми голяма възможност и за научно развитие, по-специално в неврорентгенологията, която винаги ми е харесвала. Тъй като Св. Иван Рилски е най-голямата неврохирургия в България, избрах да започна работа тук и това се оказа, за мен специално, изключително полезен ход.
Кои са най-интересните случаи, които сте имал в болницата?
Всеки ден през нас минават интересни случаи. Всеки ден има нещо ново. Хубавото на нашата специалност е, че много пъти ние сме първите, които виждаме диагнозата и я поставяме. Много пъти клиничната картина не съответства на крайната диагноза. Ето например днес (б.ред.- във вторник) прегледахме мъж , който дойде с оплаквания, свързани с гръбначния стълб, а се оказа, че има тумор в мозъка. Нещо, което никой не беше предполагал. Нашата роля беше в това, че го открихме, съответно се обадих на колегата, казах какво съм видял, насочихме го към неврохирургията и човекът вече има час за операция. Той ще се размине с много по-лека интервенция, отколкото, ако беше изчакал да се появят симптомите, а ние се бяхме фокусирали само върху гръбнака му, според оплакванията. Така че няма ден, в който да няма нещо интересно, нещо ново за нас. Особеното е, че гледаме огромно количество деца, а там, за съжаление, винаги има нещо.
Защо избрахте да работите в България? Има ли сте възможност да останете и в чужбина.
Имал съм възможност наистина. Обаче всеки, който отиде в чужбина, трябва да знае, че там той става просто част от системата. Колелце в машината. Докато в България все още имаме възможност да сме творци и да развиваме собствена воля. Както на мен ми се отдаде възможността да поема отделението, да го развия, да го напълня с млади хора. Аз съм на 41 години и съм един от най-възрастните в отделението, което нямаше как да ми се случи в чужбина за толкова кратко време.
Тежи ли Ви името?
Никога не ми е тежало. По-скоро това, че съм бил около майка ми и баща ми и техните приятели, ми е помогнало да се изградя като лекар. Това, което баща ми ми е казвал е, че когато човек стане лекар, той винаги остава такъв. Няма бивш лекар, той умира като лекар, какъвто и да е бил жизнения му път. Тяхното виждане за медицина, разговорите с колегите им, ми помогнаха много да се изградя като лекар. Не ми пречи и в работата, но носи голяма отговорност защото хората търсят в мен професионалиста, а не фамилията.
Как се разтоварвате от напрежението в болницата?
Най-много ме разтоварва да пътувам със семейството си. Много обичам да пътувам в България на места, които не са туристически, и в чужбина, ако имам възможност. Затова се стремим всяка събота и неделя със съпругата ми и детето ни да пътуваме някъде.
Източник: zdrave.net