Д-р Минкин, за Вас може би нашата операция е ежедневие, но за нашето семейство от 29.08.2017г. започна едно изпитание. При поставяне на диагнозата се започна…..По препоръка дойдохме при Вас, млад, енергичен, самоуверен и бързащ (по-късно сама видях на какви обороти работите). Казахте си мнението и препоръчахте операция. Чувствах, че трябва да ви се доверя, но нали не може с едно мнение, почна се-професор в Анкара, който казва “може да се наблюдава”; професор в България “може и така, може и онака”; професор в Истанбул “Не му е мястото там, трябва да се махне, да се види какво е, но може и да се наблюдава”; втори резонанс, повторна среща (вие препоръчвате първоначалното си мнение), искам да ви се доверя и да приключа с лутането, но цикъла се повтаря (баби, лели, чичовци….). Този път тръгвам без детето, раница в която има папка с документи и размножени CD от ЯМР). Почуквам на същите врати, използвам всеки познат в сферата на медицината, искам мнения, много мнения (но чувствам, че трябва да Ви се доверя). Прибирам се обратно при детето си. Вече съм взела решение, но трябва да го обявя, знам че не всички ще ме подкрепят и отговорноста ще е изцяло моя. Твърда съм, детето е мое, седмото чувство също. Обаждам ви се. Уговаряме дата. Променяме дата. Пристигаме. Спират приема на болни, казвате че се случва за първи път, но ни казвате да изчакаме. Много чакащи се отказват, ние НЕ, гладна, жадна до 16:30, в последния момент сме приети. Радост. Утре ще ни оперират, направени са всички консултации, само чакаме консултация с анестезиолог. Детето заспива, колегата ви идва след полунощ, излезнал е от операция. Казва ми да не будя детето, отиваме в кабинета. Казвам: -Никак не е лесна вашата! Отговор: -А, сами сме си го избрали. По-късно бях свидетел, как идвахте сутрин, а в 22:30 та и по- късно бяхте още в болницата. На следващия ден трябваше да чакаме, да дойде и нашия ред. Взеха я след 14:30, може би към 18:30 ще приключите. В 15:10 излизам за да изпуша цигара, и какво виждам, ВАС, на партерния етаж, и изпадам в паника (а кой оперира детето ми), каква работа имате тука, (веднага се сещам за случай в Измир, професор който ще оперира, влиза в операционната и излиза от друга врата, асистентите му оперират). Не помня какво точно ви попитах, но помня, че ми казахте “спокойно, качвам се, обадиха ми се сега, че вече е подготвена”. Няма да навлизам в подробности за чакането, особено от 18:30 до 21:00 пред вратата на интензивното отделение. Та какво исках да ви кажа, за вас това което правите може да е ежедневие, рутина, работа…., но за нас вие сте Спасител, Надежда, Ново начало. Пожелавам Ви ЗДРАВЕ. Изпадам в паника в редките случаи, когато може се чуем. От паника забравям диагнозата на детето си:-), напрягам се да разбера какво ми казвате (говорите толкова бързо). Ако намерите време да прочетете това, искам да знаете, че сте специален за нашето семейство и вие вече сте част от него. Обадете ни се ако имате път към нашия край.
(Една майка, която мери температура с целувка по челото, пътуваща за Кърджали, с хубави новини за детето си).