Д-р Росица Танова, началник на Отделението по анестезиология и активно лечение в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“, беше сред отличените медици за принос към донорството. Инициативата беше част от Националната кампания на ИА „Медицински надзор“ и Министерство на здравеопазването – „Да! За живот!“. Преди няколко месеца, въпреки че болницата не е трансплатационен център, екипът на реанимацията инициира донорска ситуация, благодарение на която четирима пациенти (двама българи и двама чужденци) получиха нови органи, а с това и шанс за живот.
„Не възприемам наградата като лична. Тя е за целия екип, който с много сърце помогна да се случи това“, категорична е д-р Танова. Връщаме я към ужаса от онзи горещ, августовски ден, в който смъртта и жаждата за живот си подадоха ръка.
Д-р Танова, разкажете за онзи ден преди няколко месеца?
Спомням си, че беше през август, някъде около обяд. Млада жена, на 33 г., която до преди ден е била напълно здрава, без никакви придружаващи заболявания. Сутринта е намерена в къщи, неконтактна. Роднините веднага са извикали Бърза помощ. Жената е приета по спешност в столична болница, където установяват мозъчен кръвоизлив и поради липсата на възможности за по-нататъшно третиране, пожелаха да я прехвърлят при нас. Всичко стана много бързо.
Като пристигна с реаномобил в нашата болница беше в много тежко състояние, интубирана, с нея нямаше никакъв контакт. Още на този етап се усъмнихме за мозъчна смърт, тъй като имаше клинични данни за това. Скенерът и ангиографията, които направихме, го потвърдиха.
Кога разбрахте, че тази трагедия може да помогне на други хора?
Още, когато се усъмнихме, че има мозъчна смърт при тази жена, се появи идеята, тъй като става въпрос за млад човек, без придружаващи заболявания, при когото се предполага, че всички органи са съхранени. В случая бяхме единодушни, и анестезиолози, и неврохирурзи, че случаят е подходящ.
Разбрах, че е имало няколко разговора, докато роднините вземат решението да дарят органите. Вие ли проведохте първия?
Да, тогава им съобщих, че, за съжаление, състоянието на тяхната близка е необратимо и няма никакъв шанс за възстановяването й, което е най-трудно за възприемане. Със сигурност им трябваше време да го осъзнаят. Първият разговор не доведе до решение. Хората бяха в шок. Нещата се бяха развили в рамките на няколко часа, в които трябваше да осмислят факта, че сестра им, дъщеря им, съпругата им, вече я няма, че независимо от това, че сърцето бие, тя вече не е жив човек.
На следващия ден един от колегите-анестезиолози, д-р Монов, разговаря отново с тях. А аз междувременно се бях свързала вече с Медицински надзор. От там пък ме бяха свързали с д-р Шаламанов от Университетска болница „Лозенец“, който ми даде указания за т.нар. кондициониране на донор, т.е. по какъв начин да се съхрани жизнеспособността на органите, които евентуално биха били трансплантирани. Слава, Богу, близките дадоха съгласие и ние веднага организирахме транспортирането на пациентката в болница „Лозенец“, която е един от транслантационните центрове.
Какво знаете за младата жена, която дари живот на четирима човека?
Знам, че е майка на три малки деца. Това беше нещото, което мен лично много ме разстрои. Общо взето нормално, работещо момиче, което е водило активен начин на живот. Толкова е било внезапно това, което й се е случило, че тя все още имаше грим по лицето си.
Вероятно 2-3 дни преди това тя е имала сигнално главоболие, но не му е обърнала внимание. И в този летен ден се промени животът на много хора….
Трудно ли беше да убедите близките?
В решението участваха баща й, брат й и сестра й, както и мъжът, с когото живеят на семейни начала и който е баща на дечицата. Отначало имаше резистентност към информацията, която им се дава. Спомням си, че в мъжът й беше малко ядосан, не на нас, а на това, което му се случва. Бащата, като родител, изобщо не можеше да повярва. През цялото време той беше човекът, който най-много разчиташе, че все пак има шанс тя да се събуди. Като че ли сестрата беше тази, която най-бързо се ориентира в ситуацията. Всеки по свой си начин възприе информацията и явно им трябваше някакво време, за да я осъзнаят напълно и, вече на следващия ден, след последвалия разговор, да излязат с едно съвместно решение. Направи ми впечатление, че бяха абсолютно единодушни. Това е решение, пред което мога само да се преклоня. Явно преди това всеки, по своему, беше преработил информацията, че нещата нямат връщане назад.
За съжаление Вашата работа често Ви среща със смъртта. Човек претръпва ли с времето към болката от загубата на пациент?
Не! Особено със загубата на млади хора и деца. Смъртта при децата, независимо каква е причината, е може би най-тежкото нещо, с което се срещаме. Не мисля, че нормален човек, много от нас са родители, може да свикне с такова нещо.
А как се отърсва човек от такъв стрес? Откъде намира сили да продължи напред?
Такива случаи продължават да тежат много след края на дежурството, дори и като се прибереш в къщи. Поне при мен е така, а мисля, че и останалите колеги не правят изключение. Но все пак знаеш, че трябва да се мобилизираш и да го преживееш, за да можеш да положиш същите усилия и да дадеш всичко от себе си за следващия пациент, който има нужда от теб.
Специализирала сте в чужбина. Не се ли изкушихте да останете там?
Специализирах във Франция и, между другото, имах предложение да остана там, но се върнах в България, за да си взема специалността. След това имах още едно посещение, този път в Англия. Признавам си, че бях изкушена. Но се върнах, защото тук ми се отвори възможност за израстване в кариерата, за реализиране на нови проекти. Дали е вярно решението ми все още не мога да кажа, но мисля, че си струва оставането в България. В Англия и Франция всичко е много уредено, регламентирано, докато при нас много неща сега се създават, а това означава повече творчество и свобода. Интересно е, защото има предизвикателство и много проблеми за решаване. Ако можехме да комбинираме уредеността на западния свят, със свободата, която имаме тук, това може би била идеалната комбинация.
Източник: zdrave.net