Попадам на статията за вашата инициатива в момент на емоционален срив. Няма начин да се изправя пред камерата, но пък мога да пиша и да благодаря на лекарите, с които животът ме срещна.
Преди около 6 месеца забелязах изтръпване в пръстите на лявата си ръка, което отказваше да отшуми. Съпроводено от леки, специфични болки в рамото, скоро разпознах симптомите на шийната дискова херния, от която се отървах през 2011 г. Ще вметна набързо и стария случай, понеже двата са неизменно свързани. Тогава болката беше силна, не можех да спя нощем и скоро се озовах при д-р Емил Константинов – ортопед в УМБАЛ „Св. Марина“ – гр. Варна. Ядрено-магнитният резонанс (ЯМР) потвърди опасенията му: дискова херния на ниво С5-С6. Това пък какво е и защо?! От години бях спряла вредния фитнес, работех на стол, а спортуването ми се ограничаваше до гимнастика и разтягания в домашни условия – никакви излишни натоварвания. Добрата новина: хернията е малка и прясна – ситуацията позволява лечение с озонотерапия, което пак се води „операция“, но реално рязане няма. Можете да си представите крайностите, в които изпаднах – от ужасяваща диагноза до безкръвно решение – не знаех къде се намирам.
Детелина Милева: Един от лекарите сподели, че се отказал да специализира в Германия, защото имал честта да работи с доц. Каракостов и да се учи от най-добрия. Заради него ли бяха такива? Идваше ми да козирувам всяка сутрин, когато влезеше в стаята.
За щастие семейният съвет се събра и реши вместо мен. Когато най-близките ти хора са рентгенолог, медицински лаборант и педиатър, които вярват в лекуващия ти лекар и неговите методи, не се налага да разсъждаваш много. Д-р Константинов и доц. Михов запретнаха ръкави, а аз се прибрах у дома на следващия ден без болки и без белег дори. Изтормозеният нерв (тогава на дясната ми ръка) продължи да ме мъчи известно време, но лека-полека възпалението отшумя и дискомфортът изчезна.
Малко са нещата, които уверено мога да твърдя за себе си, но определено „нося на бой“. Служила съм в израелската армия, имам няколко леки операции зад гърба си, две от които ме дариха с прекрасни деца, сблъсквала съм се с някоя друга трудност и малко по-нестандартни обстоятелства, но не се предавам лесно. Не признавам състояния на депресия, самосъжаление и пр. – биеш си два шамара и продължаваш напред – проста мантра, но работи.
В този ред на мисли и след като и масажите не помогнаха, в разгара на прекрасното варненско лято отново се озовах в кабинета на д-р Константинов, изпълнена с притеснение и надежда в едно. Ако питате мен, той има вграден ЯМР в главата си или поне в ръцете си. Кратък разпит относно оплакванията и диагнозата беше поставена. Отказвах да повярвам. След пълния преглед беше убеден: „Съжалявам, но този път не си за мен.”. Последва хоспитализация в Отделението по неврология на „Св. Марина“, през която освен ЯМР ми направиха и куп други изследвания.
Екипът беше чудесен, но резултатът повече от ясен: херния на ниво С6-С7. Консултация с д-р Константинов: „Не мога да помогна. Проблемът е сериозен.“. Консултация с неврохирург: „Препоръка за операция за смяна на диск.“. Какво?! Шок и ужас. Краката ми се подкосиха. Едвам се прибрах. На следващия ден с тати (рентгенолога) за ръчичка при доц. Енчев – началник на Отделението по неврохирургия: „Няма грешка, но можем да пробваме нещо друго. Носи тази твърда яка в продължение на един месец и ела да се видим. Все пак ще пробваме всичко, преди да пристъпим към операция.“. Заредена с надежда и нови сили, бързо се върнах към нормалния си ритъм на живот или поне така си мислех. Не ми пукаше, че изглеждам като киборг, вярвах, че имам шанс да се оправя, и отказвах да обърна внимание на страха, който бавно и постепенно се загнездваше в мен. Все пак беше лято – имахме планирани семейни почивки, срещи с приятели и достатъчно много работа, за да се запълни всяка минутка свободно време.
Междувременно родата не спеше. Проучваха се варианти и колеги – всякакви. Съгласих се да се срещна с още един неврохирург за второ мнение и нищо повече. Бяха единодушни, че трябва да посетя доц. Васил Каракостов, началник на Клиниката по неврохирургия в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ – гр. София. Никой не го познаваше лично, но събраната информация сочеше, че е вълшебник и по-добър от него в България няма. Първият свободен час за консултация беше след един месец и тъй като ми беше неудобно да се върна при варненския доцент, а не знаех какво друго да направя, продължих да нося яката и да си въобразявам, че съм много силна личност. Денят на прегледа наближи и аз най-накрая си признах, че съм притеснена, затова съпругът ми дойде с мен – да не би да пропусна да питам или да забравя нещо.
Д-р Каракостов се забави, а пред кабинета му чакахме доста хора – нито един от София. Не помня колко време продължи разговорът с него, но имах чувството, че съм единствена на света. За професионалните му умения вече знаех, обаче увереността, която ми вдъхна този човек, ме спечели окончателно. За съжаление, и той потвърди, че решението е само едно – операция за смяна на диска и поставяне на имплант. Никакъв натиск да реша веднага, но отговорът на стандартното „А ако не се оперирам?“ беше категоричен – „Въпрос на време е ръката да инвалидизира.“ Нали знаете принципа, че никой не се подлага на операция, освен ако е крайно наложително… Доста объркваща ситуация. Не можех да продължавам да нося яката вечно, въпреки че облекчаваше симптомите, обаче и дискът отказваше да се прибере на мястото си доброволно. Няма да изпадам в подробности относно самия преглед. Важното е, че и аз, и съпругът ми излязохме от там напълно удовлетворени от всички отговори и обяснения, без никакви неясноти и съмнения. Оставаше само да реша. Последваха серия разговори и обсъждания със семейния съвет, но този път никой не заемаше твърда позиция – само препоръки и загрижени погледи.
Дадох си една седмица почивка от темата, след което си бих двата шамара и се обадих в София. Уговорихме дата през втората половина на ноември, родата пое дълбоко въздух, а аз започнах да се подготвям. Ако нямате лекари у дома, да ви кажа – когато те млъкнат, е най-страшно. Знанията, с които разполагат, пораждат такива притеснения в главите им, че не смеят да ги изрекат на глас. За да се направя за пореден път на много силна и издръжлива психически, се захванах да свърша всичката работа, за която успях да се сетя, да предвидя всички възможни ситуации в офиса и у дома, да планирам и организирам всеки един детайл. Разказвам ви това, защото през цялото време вярвах в решението си, вярвах в избрания от мен неврохирург, а страхът въпреки всичко намираше начин да се прокрадне в мислите ми. Двата шамара вече не стигаха. Увеличих дозата.
В деня преди заминаването си реших, че присъствието на близки хора около мен може да отключи нежелана чувствителност, затова помолих мъжа ми да остане във Варна, а аз се качих на нощния влак сама, без да съобщавам на родителите си за това. Пристигнах в болницата абсолютно уверена и напълно спокойна. Имах инструкции още от телефонния разговор и ги спазвах стриктно. Процедурата беше проста и ясна, но хората по коридорите бяха много на брой. Как живеете с тези тълпи навсякъде из София, не знам. Въпреки това нещата се движеха по план, обиколих необходимите кабинети, всички работеха бързо и с усмивка, а тук не познавах никого и никой не беше чувал за моите роднини. Този път нямах съмнение, че съм просто една от многото пациенти и това беше важно емпирично наблюдение за мен. Щях да разбера как се справят „нормалните“ хора с тази толкова страшна здравна система в страната. Още преди 15:00 ч. бях настанена в стаята си и разговарях със съквартирантката си – и тя чакаше да легне под ножа на доц. Каракостов.
Прекрасна дама, изкарах голям късмет с нейната компания. Наложи се да изчакам една седмица до операцията. Разполагах с адски много време да мисля за глупости и да се страхувам, но дори присъствието на майка ми в града (естествено, че беше разбрала, нали е майка) не ме разклати, въпреки погрешните ми очаквания. Това спокойствие отдавам основно на екипа. С доцента се срещахме единствено сутрин, по време на визитация, но не си говорехме. Той разпитваше само оперираните. След около час пристигаше лекуващият ми лекар, д-р Каракашев, и докладваше какво е решено, какво предстои, защо, как и т.н. – всеки божи ден. Когато обикалях коридорите от скука, все се намираше кой да ме попита как съм. Как да съм? Нищо ми няма. Здрава съм – разхождам се. Усмивки. Даже шеги понякога. То не бяха сестри, санитарки, лекари – стана ми неудобно, че с появата си в коридора ги ангажирам със себе си. Спрях да излизам. Нито следа от страха.
Срещата с анестезиолога ме подсети какво следва – утре ще се гладува. Пълно спокойствие. Наблюдавах екипа с възхищение – все млади хора. Какво има в тази болница, че работят толкова усърдно? Един от лекарите сподели, че се отказал да специализира в Германия, защото имал честта да работи с доц. Каракостов и да се учи от най-добрия. Заради него ли бяха такива? Идваше ми да козирувам всяка сутрин, когато влезеше в стаята. Пак това излъчване… На следващия ден ме извикаха в операционната. Вече нямаше мърдане. Дъжд от пожелания по пътя „Успех!“. Спокойствие. Увереност. Вързаха ме на масата. Отново усмивки. Шарени престилки. Мек тон. „Малко ще щипе.“ Тъмнина. Събудих се. „Хайде, Детелинче! Добре дошла! Как се чувстваш?“ Откъде да знам. Щом продължавате да ми се радвате, явно съм добре. Кои бяха всички тези хора? Яката отново беше на врата ми, а поредният чаровник от екипа си играеше с щипката ми за коса и пускаше някакъв майтап, между другото, на път за някъде. Споменах ли вече, че всички се движат с доста висока скорост през повечето време? Не бягат, но се телепортират някак си. Върнаха ме на познатия етаж. Майка ми дишаше спокойно.
Беше срещнала доцента на излизане от операция и той потвърдил, че всичко е наред. Любимата ми сестра, Лори (така я наричаха колегите), беше на смяна. Как да не я обикнеш? Не стига, че ме беше питала предната вечер на коя ръка искам да сложи абоката, а му бе намерила такова място, че да я сгъвам безпроблемно. Не изпитвах болка. Само коремът ми се бунтуваше от упойката, но с коктейла на Лори успях да поспя. На сутринта се изредиха всички дежурни лекари и с нескрит интерес ме разпитваха и раздвижваха. „Хвани ръцете ми. Дърпай сега. Бутай. Можеш ли така? Можеш ли иначе?“ Егати вниманието! Тук ще ви кажа, че и тримата – д-р Каракашев, д-р Зарков и д-р Ставрев са млади и симпатични мъже, поради което внимавам със суперлативите, но определено ми беше приятно това суетене около мен. Първа визитация в легнало положение. Доцентът беше усмихнат, говори с мен, после със съквартирантката и замина. Цялата свита припкаше около него.
Тялото ми и аз започнахме да осъзнаваме преживяното. Вдигнах кръвно, коремът ме болеше, гърлото ми беше раздразнено, не исках да разговарям с никого. Сестрите от дневната смяна сновяха наоколо. Защо не се представят тези хора? Куп ангели без имена. Не че лекарите се бият в гърдите, ама все някак научаваш кой кой е. Няма нужда да ви разказвам всичко, което направи екипът за мен в този ден, защото част от нещата дори не са ми ясни. Имах чувството, че съм единствената пациентка на етажа, а цифрата на таблото с имената ни беше стряскаща. След обяд вече бях изправена на крака и отново се разхождах пред стаята. Срещнах друг пациент от съседния коридор. Усмихнах се. Нали така се прави тук. На него не му личеше дали е опериран вече, но мен яката ме издаде. „Как сте?“ – попита той. „Добре съм.“ – отговорих с гордост. „Така е. Магьосници са тука.“ Скоро ме освободиха. Нямах търпение да си тръгна, а същевременно не исках да се разделям с тези хора. Бях благодарна на всеки един от тях. Сестрата ме освести: „Хайде, мила. И да не сме те видели повече тук!“ Съпругът ми прелетя от Варна и прибра мен и майка ми. Цялото семейство отдъхна с облекчение.
На следващата сутрин станах, без да бързам. Бях се наспала в своето легло. Направих си от моето кафе. Мъжът ми закарал децата на училище. Всичко – по старому. Без да си поставям високи цели, започнах да подреждам в опит малко по малко да навляза обратно в ежедневието си. Превъртах подробностите от изминалите дни в главата си и се радвах, че съм успяла да запазя самообладание през всички тези месеци. Сега трябваше само да се възстановя бавно и отговорно. Бях забравила за остатъчната слабост в ръката, за която ме предупредиха, че ще отшуми последна. Надигнах одеялото, за да оправя леглото си, а то натежа. И бликнаха едни сълзи. Ревях с глас без да чувствам никаква болка. Исках да спра и не можех да се контролирам. Нищо не помагаше. Ужасът най-после ме бе застигнал. Сега, когато всичко бе отминало, най-накрая осъзнах колко много съм се страхувала през цялото време. Нямаше пред кого да се правя на герой. Поплаках на воля. Няколко пъти. Опитах да намеря нещо смешно във Фейсбук, но попаднах на идеята „Благодари на лекар!“ Това щеше да е моят лек…
Ще си помислите, че преувеличавам, може би. Че няма как всичко в болницата да е било толкова спокойно. Че щом съм чакала дълго, значи вероятно са точили касата и какво ли още не. Пак ви казвам – не знам дали персоналът в „Св. Иван Рилски“ е изключение (моят опит сочи друго). Не знам дали доц. Каракостов е главният виновник за поведението на екипа в отделението му. Силно се съмнявам, че е имал време да обяснява на санитарките как да се държат, ама и те бяха чудесни. За чакането обаче искам изрично да ви обясня защо не се ядосах, колкото и да беше затормозяващо. Съквартирантката ми сподели, че когато постъпила в болницата, имало много спешни случаи.
Разказах ви по-рано за моите размисли и страсти. А ако случаят ми беше спешен? Ако трябваше да реагираме в рамките на няколко дни, дори часове? Дали щяхме да сме толкова адекватни? Моята операция беше планова и си остана такава до последно, защото бях консултирана правилно и имах възможност да взема адекватно, информирано решение, преди да е станало прекалено късно. По болниците е добре да си сред чакащите. Това е добър знак и няма нужда да ви го казва медицинско лице. Щом чакаш, значи ще живееш. Толкова е просто. Не твърдя, че е невъзможно да попаднете в неприятна ситуация или в некадърни ръце. (И аз живея тук.) Не казвам, че това не е плашещо, обаче докато вие чакате пред спешното отделение с детето си, притеснени от високата температура, която по закона на Мърфи е вдигнало извън работното време на семейния ви лекар, вътре в отделението вероятно спасяват нечий живот. Простете на сестрата, че е пропуснала да ви уведоми за линейката, която преди минути е докарала двама пострадали от катастрофа, и се молете никога да не сте сред първите, които тя ще обслужи.
Благодаря от сърце на всяко едно име, споменато по-горе, както и на тези, чиито имена не научих. Убедена съм, че доволните пациенти са най-ценното признание за всяко медицинско лице, затова използвам случая да благодаря и на Uspelite.bg за тази трибуна и искрено се надявам много хора да се отзоват на инициативата.
Българските медици ни помагат ежедневно въпреки безумната система, в която работят. ПОКЛОН пред вас, скъпи ангели!!!
Източник: https://uspelite.bg/
…………………….
Ако и вие искате да изкажете своята благодарност към лекар, ето как можете да го направите:
Изискванията към видеото са следните:
- Нужно е да се представите;
- Разкажете за случая съвсем накратко (ако не е много лично);
- Благодарете на лекаря и отправете призив и други хора да направят същото!
Може да се отнася за случай на ваш близък, за който знаете, а не лично за вас самите. Видеата, които ни изпратите, ще бъдат публикувани на Facebook страницата на uspelite.bg периодично. Екипът ни запазва правото си да не публикува видеа, които са с лошо аудио или видео поради чисто технически причини, и такива, които съдържат политически призиви или други такива, които не съответстват на ценностите, защитавани от медията ни . Можете да ни изпращате своите видеа на e-mail адрес: venelin.dobrev@uspelite.bg. Ако имате въпроси, свързани с кампанията, можете да пишете на същия e-mail адрес.
Ако все пак се притеснявате да застанете пред камера, дори да е тази на телефона ви, можете да ни изпратите снимка, придружена с текст, или по-дълъг материал в предпочитан от вас формат. Важното е добрите професионалисти да разберат, че наистина са ни помогнали в труден за нас момент.