Доц. д-р Красимир Минкин е роден в гр. София. Средното си образование получава в 9-та Френска гимназия, а висше медицинско образувание получава от Медицинския университ в гр. София. Започва специализация по неврохирургия в УБ “Александровска” през 2002 г. От 2003 до 2005 г., в продължение на 2 години, специализира хирургия на епилепсията и функционална неврохирургия в Клиниката по неврохирургия на болница “Св. Анна”, в Париж. През 2007 г. д-р Красимир Минкин специализира в продължение на 6 месеца в Клиниката по функционална неврохирургия и стереотаксична неврохирургия в болница “Ла Тимон”, Марсилия. Подготовката му в областта на функционалната неврохирургия и невроонкология е допълнена от значителен брой чуждестранни курсове. През 2007 г. д-р Минкин се завръща в България и участва в създаването и развитието на Центъра за функционална неврохирургия в УМБАЛ “Св. Иван Рилски”, гр. София. През 2011 г. ръководеният от него екип осъществява първата имплантация на система за дълбока мозъчна стимулация при дете с дистония, а през 2013 г. – първата имплантация на дълбоки електроди за Паркинсонова болест.
Доц. Минкин, като член от екипа на Клиниката по неврохирургия в УМБАЛ „Свети Иван Рилски”, бихте ли ни разказали малко повече за работата на клиниката?
Клиниката по неврохирургия към болницата е бившата клиника по неврохирургия на УБ „Александровска”, тъй като през 2006 г. сменихме базата си, т.е. това е първата и най-старата неврохирургия в България. Целият екип и апаратура от „Александровска” са тук. Освен че е най-старата, неврохирургията тук е и най-голямата в България – разполага с пет операционни зали, над 140 човека персонал, 20 лекари – нещо, което е много голямо дори и за мащабите на Европа. Благодарение на тази концентрация на хора и средства и тъй като разполагаме с апаратура за десетки милиони, е възможно да се постигне ниво на неврохирургията много над средното, което е сравнимо с най-развитите центрове в Европа.
Кои са заболяванията, с които най-често се срещате в ежедневната си практика?
Заради големината на клиниката се срещаме с всички видове неврохирургични заболявания. Имаме огромен брой пациенти от цяла България.
Най-чести са заболяванията на гръбначния стълб (било то на лумбалния или шийния отдел), тъй като епидемиологията на тези заболявания предполага голяма честота на пациентите. След това са мозъчните тумори, които са концентрирани в тази клиника, поради сложността на операциите. Имаме много пациенти със съдови заболявания. Благодарение на доц. Сираков, който е водещият ендоваскуларен специалист в България, се осъществяват почти всекидневно емболизации на аневризми с минималноинвазивни достъпи, оперират се артериовенозни малформации. Друго, с което се занимаваме, е функционалната неврохирургия, за която отговарям аз. Тя се занимава с лечението на епилепсии, Паркинсонова болест, хирургия на болката. По този начин обхващаме целия спектър от неврохирургични заболявания, в голям обем и на много високо ниво.
Вие въвеждате в България метода за дълбока мозъчна стимулация при Паркинсон. Бихте ли обяснили в какво се състои той?
Най-лесно за обяснение на дълбоката мозъчна стимулация е да я оприличим на пейсмейкъра за сърце, който се поставя при ритъмни нарушения на сърцето. Идеята е, че при Паркинсоновата болест, при дистониите и при някои други заболявания е нарушен ритъмът на работа на мозъка. Имплантирайки електроди в него, се опитваме да възстановим този ритъм и да дадем възможност за значително подобрение на симптомите, като треперене, застиване, болки при пациентите с Паркинсонова болест.
Като ръководител на Центъра по хирургия на епилепсията в болницата, ще ни разкажете ли повече и за тази част от работата си?
Този проект е един от първите ми като неврохирург. Положихме основите с доц. Димова още през 2006 г. и постепенно въведохме метода в България с въвеждането на най-различни диагностични и терапевтични техники. Идеята на хирургията на епилепсията е, че много голяма част от епилепсиите са резистентни на лечение с медикаменти и при тях е необходимо да се опита друг метод на лечение. Хирургията се опитва да открие зоната, от която започват епилептичните пристъпи, да я премахне и след това да постигне контрол над пристъпите, т.е. да бъде излекувана причината за епилепсията. Това донякъде е по-интелигентният начин на лечение на една болест, вместо да се лекуват последствията. Медикаментите не премахват причината, а се опитват да потиснат възбудената част от мозъка, докато ние с много скъпи изследвания и изискани хирургични техники можем да постигнем контрол над пристъпите, премахвайки самата епилептогенна зона.
Има ли случай от Вашата практиката, който никога няма да забравите?
Много са, тъй като връзката ни с пациентите е силна. Не съм специалист по взаимоотношенията в другите специалности, но специално при неврохирургията хората се страхуват много за живота си, когато става въпрос за мозъчни интервенции, и успешното преминаване през това изпитание създава много силна връзка между неврохирурга и пациента. Тя трае цял живот, така че има много незабравими случаи. За съжаление, много повече се помнят лошите, отколкото добрите, въпреки че са много по-малко. Имаме както много хубави спомени, така и, за съжаление, понякога лоши.
Интересна и желана специалност ли е неврохирургията за завършващите млади лекари в България?
Да, не само в България, но и по света спада към желаните специалности. Първо, защото медиите създават един ореол над тази специалност.
Твърди се, че операциите на мозъка са най-сложите, в което не съм съвсем сигурен, но така или иначе този мит съществува в съзнанието на хората, включително и на студентите по медицина. Освен това, специалността дава възможност за добро финансово обезпечаване,спадайки към специалностите, които са добре платени от НЗОК и успява да работи на печалба, а не на загуба, за разлика от голям брой други специалности. На трето място е, че специалността е много интересна, тъй като има много различни области. Още в началото засегнах по-важните от тях, но има още много направления – специалността е много голяма и има различни посоки, които може да си избере неврохирургът или специализантът. Това я прави разнообразна. Невъзможно е човек да прави всичко. Това е една от специалностите, в които много малко специализанти, започнали да се занимават с неврохирургия, се отказват и сменят.
Предполагам, че не спирате да мечтаете за развитие на неврохирургията в България. Как си представяте специалността след 10 години?
Развитието в момента е много голямо, тъй като вече имаме възможност да пътуваме много. Вече няма граници – нито пространствени, свързани с пътувания, нито литературни (чрез интернет имаме достъп до всякакви статии). Така можем да сравняваме нивото си и в момента развитието в България е много голямо. Затова по-скоро очакванията ми са за развитие на неврохирургията по света, което като всички останали направления на хирургията, върви към по-малко инвазивни процедури, към по-безболезнени интервенции, към по-безкръвни операции, така че развитието е свързано все повече с нови технологии, които да заместват ръцете на хирурга. Естествено остава и място за обикновената хирургия, която се основава на сръчност, търпение, физически и психически качества.
Как открихте, че медицината е вашето призвание и защо избрахте неврохирургията?
По случайност, би бил най-краткият отговор. Иначе първото ми желание беше да стана писател и затова се занимавах много с четене и не чак толкова с писане в по-ранна възраст. Харесваха ми образите на лекарите в книгите, идеята, че можеш да помагаш на хората, поемайки рискове както за себе си, така и за тях. След това, по случайност, първата интервенция, която видях беше неврохирургична, и така животът ми продължи в тази посока.
Част от обучението си сте прекарали във Франция. Какво Ви накара да се върнете на родна земя?
Харесва ми да има повече неизвестни. Връщането ми в България се основава на това, че тук има повече неизвестни, животът не е толкова планиран, колкото в Западна Европа. В Западна Европа е по-лесно да получаваш желания резултат, има отъпкан път, по който да вървиш, но е и по-трудно да излезеш от него, ако искаш да създаваш нови пътища. Това можеш да го направиш едва на по-късна възраст, тъй като там нещата са създадени преди 30-40 години. Това, което често давам като сравнение е, че България (сега не чак толкова, но преди десетина години, когато трябваше да взема това решение), приличаше на Америка след Втората световна война – страна на неограничени възможности, възможности да се създават много пътища, които да бъдат правилни или неправилни, но човек да има основна роля в създаването на дадена школа, на дадено направление и то в някои отношения да се получи по-добре от западния модел. Изборът по-скоро беше, че тук е по-интересно, а не толкова основан на патриотизъм. Може би на малко по-късна възраст бих заминал за Африка или Азия, за да направя отново същото.
И един последен въпрос, остава ли ви свободно време от вашите задължения и как предпочитате да го прекарвате?
Свободното ми време е през уикендите, тъй като работното ми време през делничните дни обикновено е от 8 до 8, защото имам доста интервенции и консултации. През последните 17 години, откакто се занимавам с неврохирургия, работата ми винаги е била като наркотик за мен, така че се опитвам да се лишавам от този наркотик, макар и частично, през уикенда. Имам нормални хобита, както всички хора, като основните са: тенис на корт, колоездене и ски, така че си имам няколко спорта, които през уикенда успявам да практикувам и така да разпускам.
Източник: списание “МедИнфо”