Началникът на Отделението по онкология в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ д-р Божил Робев:
НА ОПАШКАТА СМЕ ПО ПРЕЖИВЯЕМОСТ ОТ РАК В ЕВРОПА
Причината не е в лечението, а в това, че онкологичните заболявания се диагностицират твърде късно
Д-р Божил Робев завършва медицина през 1993 г. във ВМИ-Стара Загора с отличен успех. Има специалности по педиатрия и по медицинска онкология. От 2015 до 2017 г. е началник на Отделението по медицинска онкология в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. След проведен конкурс в края на миналата година отново го оглавява.
Д-р Робев участва в множество национални, регионални и международни форуми в областта на медицинската онкология. От м. август 2019 г. му е присъдена образователно-научната степен „Доктор“. Научните му интереси са в областта на онкофармакологията, онкогенетиката, невроеднокринните тумори и туморите на генитоуринарната система.
По повод 4 февруари – Международния ден на онкологичните заболявания, разговаряме с него за съвременните тенденции в лечението на рака.
-Д-р Робев, като в стария анекдот, имам една добра и една лоша новина. Ще ви помоля да коментирате и двете. Според последни изследвания онкологичните заболявания непрекъснато се увеличават. Това е лошата новина. А добрата е, че смъртните случаи не следват нарастването на диагнозата рак.
-Първо да започна със статистиката в България, която сочи, че средно около 1 от 500 души е болен от рак, което звучи много тревожно, тендецията в световен мащаб е за увеличаване на заболеваемостта от онкологични заболявания и затова си има причини, както от заобикалящата ни среда, така и от самите нас и начина ни на живот, който значително се различава от живота преди 100 или преди 1000 години. Другият факт, който се пропуска, е относителността на това увеличение – след ограничаването на редица инфекциозни заболявания, поради успешното им лечение с антибактериални средства, основни проблеми в медицината и най-честа причина за смъртта остават сърдечносъдовите заболявания и злокачествените тумори. Друго обяснение е увеличената продължителност на живота. Според изследователя на рака Робърт А. Уайнбърг: “Ако живеем достатъчно дълго, рано или късно всички ние ще получим рак”. Според доклад на Международната организация за изследване на рака към СЗО от 2018 г. броят на онкологичните заболявания е показател за социално – икономическото развитие, като честотата е свързана с увеличаване на продължителността на живота. С това се свързва и факта, че вродените защитни сили на организма срещу онкологичните заболявания – т.нар тумор-супресорни гени намаляват с възрастта. Освен това съвременната медицина е постигнала много по-пълно обхващане на населението с медицинска помощ. На това се дължи втората новина ,че смъртните случаи не следват нарастването на заболеваемостта от рак.
Но моето мнение, е че първата новина не е чак толкова лоша, тъй като има известната относителност в заболеваемостта от рак, породена най-вече от застаряването на населението. А втората новина не е толкова добра – в България смъртността от рак е най-висока в Европа. По данни на Националния раков регистър от преди 5 години у нас заболяват 36 000 души от рак, а умират 18 000 , което ни поставя на опашката по преживяемост в европейски мащаб.
– А каква, според Вас, е причината за това?
Причинете са комплексни, но като главна бих посочил недостатъчната профилактика и адекватно провеждане на скринингови програми. Когато се диагностицира онкологично заболяване то се лекува по същите терапевтични програми, по които се лекува в Европа (с малки изключения), българските пациенти имат достъп до почти всички съвременни медикаменти, но в много голям процент пациентите се диагностицират в напреднали стадии на заболяването, където възможностите на съвременната медицина са да удължи и подобри качеството на живот, но не и дефинитивно да излекува онкологичното заболяване.
– Коя е диагнозата, която остава най-голямо предизвикателство пред съвременната онкология?
-От дългогодишният си клиничен опит не мога да посоча конкретен вид рак като предизвикателство в диагностиката и лечението му – в повечето случаи това зависи от конкретният пациент. Наблюдавал съм случаи, в които въпреки всички усилия, първичният тумор не може да бъде установен. Това днес се случва много рядко, но все пак се случва, и в България, и по света. Долу-горе така стои въпросът и с лечението – има доказан тумор, знае се първичната му локализация, лекува се по актуалните алгоритми и въпреки това резултатите от лечението са скромни. При първия описан казус на помощ ни идват патолозите – чрез провеждането на т.нар. имунохистохимични изследвания се минимизират случаите с неустановено първично огнище. А във втория – генетиците – освен, в случаите с рак на гърдата,белия дроб и дебелото черво и някои по-редки тумори, където при определени генетични мутации таргетно (прицелно) влияят определени медикаменти, в практиката навлиза и персонализираната медицина – генетичен анализ на всеки отделен тумор установява най-адекватно действащия медикамент.
–Какви са последните новости в невроеднокринните тумори и тези на генитоуринарната система, в които вие сте специалист?
–Първо държа да подчертая ,че не съм специалист по невроендокринни и генитоуринарни тумори – по-скоро научните ми интереси са насочени към невроендокринните тумори и рака на пикочния мехур! Невроендокринните тумори в България се лекуват медикаментозно, съгласно стандартите на Европйското общество по медицинска онкология. Това, с което ние все още изоставаме, е интродуциранeто на т.нар. Пептид-рецепторна радионуклидна терапия- това е съвременен нуклеарномедицински метод за лечение на иноперабилни (такива, които не подлежат на операция) невроендокрнии тумори, при които в организма на пациента се инжектира радиоактивно натоварен соматостатин. (Това е хормон, свърващ се с определени структури (т.нар. рецептори) на повърхността на туморните клетки. Така попаднал в последните той селективно ги унищожава и e минимално токсичен за останалите здрави клетки на организма.
При рака на пикочния мехур, който доскоро беше и си остава в голям процент от случаите резистентен на химиотерапия, големи успехи се постигнаха с приложението на т.нар. блокери на рецептора на програмираната клетъчна смърт. Голяма част от туморните клетки отделят вещества, което потискат имунния отговор на организма към тумора (а от там и неговото унищожаване). Оказва ,че много от раковите клетки произлезли от клетките на пикочния мехур отделят тази секреторна молекула наречена „лиганд“, като по този начин действат имуносупресиращо. Медикаментите, които се използват, се свързват с тези лиганди и възстановяват имунното равновесие в организма.
–Има ли нещо, по което можем да познаем, че организмът е атакуван от онкологично заболяване?
–В големия процент от случаите това е невъзможно, затова е наложително и провеждането на профилактични прегледи и изследвания за ранна диагностика. В по-малко от 10% от случаите общата отпадналост, безапетитието, загубата на тегло и някои локални симптоми, като генитално кървене например или затруднено преглъщане, насочват към диагнозата. В по-малко от 1% от болните има проявление на т.нар. паранеопластични синдроми – това са обикновено или имунообусловени реакции, чрез които организмът се опитва да се пребори с възникналия тумор (например артрит при рак на бъбрека или появата на хипeрпигментации по кожата на гърба при тумори на гастроинтестиналния тракт),или се дължат на прекомерното отделяне на хормони от туморните клетки може да предизвика хипогликемия (понижение на кръвната захар) при някои невроендокринни тумори. В първия от случаите те не повлияват прогнозата на заболяването, а във втория обикновено са свързани с по-благоприятно протичане.
– Какво е мястото на профилактиката, когато говорим за рак? Може ли да се предпазим, ако спазваме определени препоръки?
-Профилактиката трябва да започне с подобряването на качеството на живот и промяна на нездравословните навици. Освен генетичната предразположеност, част от рисковите фактори, които са добре известни и са причина за развитието и на редица други заболявания, подлежат на повлияване: тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, нездравословно хранене, стрес. По отношение на храненето се препоръчва режим, богат на плодове и зеленчуци и с понижено съдържание на животински мазнини, месо, поне 5 отделни приема дневно, ограничение на алкохола и контрол на калорийния прием. Влияние оказва и физическата активност – по отношение напр. на рака на дебелото черво е доказано, че физическата активност стимулира пасажа на чревното съдържимо и скъсява времето на експозиция на потенциални мутагени. При рака на гърдата се смята, че повишената физическа активност може да понижи експозицията на жлезистата тъкан на действието на циркулиращите яйчникови хормони.
– А какъв е оптималният профилактичен пакет от изследвания, които човек трябва да си прави всяка година?
Това е т.нар. вторична профилактика, която е насочена към ранно откриване на заболяването, преди пълното разгръщане на клиничната симптоматика и чрез ранно лечение за подобряване на прогнозата и намаляване на честотата на тежките симптоми и хронифициране на заболяването. Напоследък много се говори за скрининг и ранна диагностика на онкологичните заболявания и това не е случайно. Изключително важни са скринингите за рак на шийката на матката, които се осъществяват с цитологични изследвания; за рак на млечната жлеза (мамографско или ЯМР изследване); за рак на дебелото черво (колоноскопия); рак на простатата (изследване на туморен маркер с висока чувствителност – т.нар. простатно – специфичен антиген /ПСА/). Добре е след определена възраст (след 40 години) този набор от изследвания, в зависимост от пола, разбира се, да се прави веднъж годишно, за да е сигурно, че нещо не се пропуска.
–Клиниката по хематология и онкология в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ е една от малкото у нас, в която има и психолог като част от екипа. Каква е неговата роля?
–Ако мога да го кажа с една дума – Неоценима! Емоционалната грижа е важна част от терапията на пациентите. Заставането на кръстопътя между живота и смъртта винаги предизвиква особено състояние у човека.То предизвиква дълбока, макар и неясно долавящата се реакция, като в пациента, така и в лекаря и медицинската сестра, които се грижат за него. Задачата на клиничния психолог е да отговори на възникналите въпроси и терзания на пациента, за които лекарят не би имал време и възможност да отговори. Но задачите на клиничния психолог не свършва до тук-той помага и на самия медицински персонал за справянето му неизменно възникващия професионален стрес и предотвратяването на тъй наречения синдром на професионалното изчерпване/“burn-out“ синдром.
Източник: Medicalnews.bg
Още по темата: