Докосвам се до мозъка, но това ми дава само част от смисъла, заради който избрах медицината.
Така малко късно се породи интересът ми към психологията – вероятно тя изучава свързващото звено на осъзнатата материя, Нещото, което усещаме че го има.
Не ме е привличало „на баницата мекото“, никога. Предизвиква ме трудното – и в операционната, и в живота. Заради кауза участвах в „Сървайвър“ и на ръба на оцеляването разбрах много неща за мен самия.
Д-р Емануил Найденов е роден в Силистра през 1977 г. Завършил е Медицински университет – София, през 2004 г. По време на следването си е председател на кръжока по неврохирургия.
Защитава специалност през 2010 г. в университетската болница „Св. Иван Рилски“, в чиято Клиниката по неврохирургия работи и до момента. Интересите му са в разработването и въвеждането на редица оперативни иновации, невроонкологията, медицинската генетика, имунологията.
Председател е на фондация „Остани“, чиято цел да се подпомогне за лечението на пациенти с мозъчни тумори с нови технологии, например съчетание от хирургично отстраняване на тумора и специфична имунотерапия, която се интегрира към стандартната радио- и химиотерапия. С тази кауза е свързано и участието му риалити формата „Сървайвър“ в Камбоджа през февруари 2014 г. Целта е наградата от 100 000 лв. да бъде спечелена и дарена за изграждането на център за лечение на злокачествени тумори на мозъка или поне да се привлече вниманието на институциите за необходимостта от това.
Коварното на мултиформения глиобластом е неговата агресивност и склонност да се разпространява неудържимо в мозъка. Очакваната преживяемост на болните, подложени на рутинните методи на лечение е около година. Туморът нямат ясна граница, което прави цялостното му остраняване практически невъзможно, а дори и остатъчните клетки да бъдат потиснати с радио- и химиотерапия, се развиват бързи рецидиви. При новите подходи дългосрочната преживяемост може да се увеличи с пъти. Лечението се осъществява на стъпки. Първата винаги е максимално хирургично отстраняване на тумора. След това работата поемат имунолозите, като идеята е да се вземе кръв от пациента и да се отделят здрави, „боеспособни“ имунни клетки. Целта е те да се „нахъсат“ да се борят с тумора по естествените механизми, които ракът е успял да надхитри. „Обучението“ протича с използване на материал от самата злокачествена тъкан. Лабораторно имунните клетки се „програмират“ така, че да започнат да „виждат“ раковите клетки и да ги убиват по естествен за организма механизъм. Така подготвени, имунните клетки се връщат обратно в тялото. Размножавайки се, те увеличават потенциала на организма сам да се бори с рака.
За Д-р Найденов отново се говори активно, след като острани тумор, почти колкото мозъка на пациента му Божидар. Оперираният мъж е инвалид от ранна възраст. Въпреки това до операцията винаги е работил и се е грижел за неговото семейство. Той стана известен с прозвището Железния човек. Дадено му е от неговия малък син заради несломимите усилия да проедолява трудностите, с които животът край нас мачка хората с увреждания. И в момента Железния човек трябва да се бори с невероятна воля и усилия въпреки успешната операция. Системата за рехабилитация е неадекватна – осигурява безплатни процедури само за 1 седмица. А Божидар се нуждае от продължителни курсове и семейството не може да издържи финансово.
Банковата сметка, на която може да се помогне на Железния човек да се възстанови с рехабилитация, е:
Дарителска банкова сметка в ОББ: Божидар Етрополски
BG16UBBS84484010501413 BIC / SWIFT: UBBSBGSF
Д-р Найденов, как е днес Железния човек, на когото отстранихте мозъчен 1-килограмов тумор – условно казано едва с 300 грама по-малък от средния човешки мозък?
Божидар е при близките си, в Самоков. Качил е сам четири етажа. Възстановяването му засега протича добре. Надяваме се на добро развитие.
Гигантските тумори са предизвикателство за неврохирурга, но това, че са доброкачествени не ги ли прави по-малкото зло?
Категориите доброкачествено и злокачествено са относителни за централната нервна система. Първично доброкачествени тумори, при които няма висок потенциал за нарастване и тенденция за обхващане на съседни тъкани на мозъка, е възможно да се държат като злокачествени само заради разположението си. В тази група са невъзможните за отстраняване или невъзможни за премахване, без да се предизвика тежък неврологичен дефицит за пациента образувания. Тумор, който не може да бъде отстранен цялостно, в крайна сметка може да разгъне потенциала си на злокачествен.
Мултиформеният глиобластом е най-агресивния тумор на мозъка и до момента няма голям напредък в лечението, но станаха известни случаи на ваши пациенти, които след операцията се подлагат на имунотерапия и живеят с години при стандартните за други методи броени месеци. Може би удачния подход е да се комбинира хирургия с имунотерапия, т.е. да бъде стимулиран организма на пациента да се бори с рака?
В медицината всеки отделен пациент е важен, но също толкова е важно да се следи тенденцията при лечението на даденото заболяване. За последните 20-30 г. преживяемостта на тези болни не е променена съществено, въпреки усъвършенстването и адаптирането на радиотерапията и въвеждането на химиотерапия. Процесът образно казано „буксува“ – като автомобил, на който се вдигат оборотите, а той стои на място. Логично е да се мисли, че концепцията е сбъркана. Ако по някакъв друг начин колата се накара да „отскочи“ – в случая с няколко години добавен живот, си заслужава да се тръгне в тази посока. Да, няколко българи успешно бяха лекувани по този метод, но работата ми като хирург е само част от процеса. Като такъв аз трябва да извърша максимално отстраняване на тумора и пациентът да е в добро функционално състояние, независимо с какви методи ще продължи лечението си. При иновативния подход втората фаза продължава с имунотерапия в чуждестранна клиника. С наши контакти и усилия няколко пациенти бяха лекувани по този метод. Авангардната терапия е много перспективна, но и твърде скъпа, дори за богатите страни и здравните фондове там рязко ограничиха покриването й за техните граждани. В някои европейски държави, като Германия например, част от осигурителните фондове я заплащат. Медицината е направила крачка напред, но финансовите съображения и много от свъраните регулаторни механизми правят терапията все още трудно достъпна. При липса на финансиране от фонд не всеки може да си я позволи. От чисто научна гледна точка стъпката напред е голяма – при очаквана продължителност на живота от година тя се удължава в пъти. Изглежда, посоката е вярна. Дали наистина е така, ще покаже времето, но при всички случаи към момента изглежда по-удачна от досегашните концепции.
Вие как лекувате пациентите с мултиформен глиобластом в момента?
Мога да коментирам от неврохирургична гледна точка: няма метод, който е възможен от неврохирургична гледна точка и се прилага по света, който който да не е въведен рутинно в нашата Клиника по неврохирургия, която е най-голямата в България. Годишно при нас се правят над 2500 операции.
След оперативното премахване на тумора терапията е в ръцете на онколозите, евентуално на имунолозите. Стремежът е на база на световните постижения да се изгради консенсус за лечение, който да се прилага за всеки пациент.
Какво Ви мотивира да работите срещу болести с толкова лоши прогнози?
Ако искаш да ти е интересно, се насочваш към трудното. Води те желанието да помогнеш плюс предизвикателството да търсиш начин да развиеш това, което в момента „буксува“. Истинските пробиви в медицината ще са в коварните, трудно лечими заболявания. Не ме е привличало на „баницата мекото“, никога! В неврохирургията има диагнози, при които операцията решава проблема на момента – например дегенеративните заболявания на гръбнака, дисковите хернии. Аз лично имам опит и като пациент с такова заболяване, и знам каква благодарност изпитва човек, когато го оперираш и го изведеш от ада на болката. Ефектът е невероятен и бърз, радвам се, че помагам на пациенти с такъв проблем, но в тази патология няма съществено научно предизвикателство.
Защо?
Липсва нещо, което може да подобри допълнително ефекта, той просто е добър – задоволена медицинска нужда в днешния свят. Интересни са „буксуващите“ области.
А какво Ви кара да търсите трудностите извън професията, например с участие в „Сървайвър“?
Предизвикателството дава чувство на живот. Така е навсякъде. Подминаването на определен проблем или неговото скриване ми създава дискомфорт и не мога да си мълча. Въпреки че когато посочиш този проблем с пръст – казват хората – „проблемът“ може да те удари през ръцете. Не мисля, че пръстът ми е по-важен от проблема.
Кои проблеми в лекарското ежедневие не можете да подминете в момента?
Всички ги виждат, въпреки демагогията, с която са облечени. С риск да звучи банално, ще използвам сравнение от ежедневието на нашата професия, защото е най-адекватно: системата на българското здравеопазване е болна.
Като сте започнали, давайте докрай.
Комплексната диагноза е, че тя страда от недохранване и едновременно с това има паразити в червата си, както и ментален проблем.
Може би няма нужда от превод, но защо не го кажете директно?
Не стигат парите за профилактика и съвременно лечение, допускат се практики за пренасочване на средства към дейности, които не са достатъчно ефективни и приоритетно необходими, а системата или се е капсулирала в паралелен свят и не ги вижда, или се прави, че не ги вижда.
Каква „терапия“ предлагате?
Лечението трябва да е също комплексно и успоредно по всички направления. Не си представям, че е възможно да стане единствено с намирането на ментално-адекватен елемент, но той е съществен. Едва ли той ще успее да излекува системата при продължаваща липса на достатъчно финансиране и отсъствие на ефективни „антипаразитни“ средства. Освен това в процеса на лечение трябва да сме ангажирани всички ние – всеки на своето място, за да тръгнат нещата в необходимата посока.
А в тясната ви специалност каква цел преследвате?
Искам да ставам все по-добър в неврохирургията. Също да съм по-добър човек, защото понякога в професионалното израстване се губи човешкото. Вечер, преди да заспя се моля за тези неща. Не в църква, а в това, което е в нас – това невидимо, но осезаемо звено в живота ни.
Кога усещате най-ясно намесата на това невидимо?
Например, когато правим дадена операция едно към едно като техника, виждаме, че резултатите не са едни и същи при различните пациенти. В медицината аритметиката е по-сложна от 2 плюс 2 равно на 4. Понякога даваш максимума от теб самия, а се получават неща, които не можеш да предвидиш или обясниш. Те са извън нас, а понякога си мисля, че са извън пациента. Не можем да пипнем и покажем това невидимо, но всички сме потопени в него. Затова вътрешно се моля то да работи в наша полза и в интерес на пациентите. Професионалното развитие в хирургията е в първите няколко години след взимането на специалност, техниките се учат лесно, после „висшият пилотаж“ е да знаеш кога да ги прилагаш.
Вероятно преувеличавате колко лесна е неврохирургията – иначе защо само вие от толкова специалисти по мозъка поехте риска за мъжа с гигантския тумор.
Операцията на Божидар – честно! – мисля, че не е кой знае какво техническо умение, голямото изкуство в медицината е да знаеш кога да го приложиш и кога – не. Този елемент често се губи и аз лично се моля да изграждам усета все по-добре да преценявам индикациите дали трябва да приложа това, което мога.
Какво имате предвид – дали ще има добър край, или дали, образно казано, човекът не носи медальон с надпис „не реанимирай“.
И двете. От една страна, е трудно, дори невъзможно да предоставиш помощ, която не се иска. Например близките очакват и настояват, но самият човек няма желание да се лекува. В такива случаи се опитвам да говоря с пациента и да разбера, да усетя защо не иска да опитаме заедно да се преборим и дали не може да се намери аргумент, който да пречупи съпротивата му. Не тръгвам напред, ако пациентът не е пожелал да се лекува. От друга страна, има още нещо и то изисква смелост, която смятам, че имам – при тежки случаи да не отказвам поисканата ми помощ, само защото резултатът не е гарантиран напълно. Съмнението на лекаря в такива ситуации е пагубно. Тръгвам с нагласата, че ще успеем. За щастие, в повечето случаи е така.
Ще ви задам неприличен въпрос от името на всички, които тайно се питат: дали докторът ще ме лекува с всички усилия, ако не съм му симпатичен?
Не ми е стоял такъв въпрос никога. Но ако някой има проблем с това, може да го преодолее, разбира се. Като не работи медицина.
Какво научихте за неврохирурзите и специалността, когато бяхте техен пациент?
Чувствах се ужасно заради болката – толкова силна, че нищо друго нямаше значение. Нито обстановката в болничната стая, нито отношението на персонала. Болката е доминанта, която променя времето и пространството. Нямам спомен за нищо друго, освен за болката, която не ми позволяваше да правя обичайните неща, животът просто спря. Върна се чак след операцията. Но чувствайки се в „рая“, отново нищо в болницата не ме впечатляваше съществено. Може чаршафът да е бил скъсан – много вероятно е да е било така преди 20 г., може някой лекар да е бил безцеремонен, нямам спомен. Но ми остана чувството, че е много хубаво да можеш да върнеш нормалния живот на страдащия човек.
Логиката е точно сега да ви задам „отговор“: кои лекари ви вдъхновяват, но ви предизвиквам с въпрос: на кои не искате да приличате?
Нагледах се през годините на паднали авторитети, на лекари с твърде силно его. Нагледах се и на лекари с „арабска“ конструкция на имената – с доктор и множество титли вместо малко име, които и така се представят: аз съм професор еди-кой си. Не се впечатлявам от такива хора. Не си представям, че някъде, освен на медицинска документация, ще сложа пред името си „д-р“. Лекарят, който продължава да стои високо на пиадестал в представите ми, е учителят ми по вътрешни болести в трети курс в Медицинския университет Проф. Христо Маринов. На първата си въвеждаща лекция с ясно съзнание, че от него много зависи дали ще запали у нас искрата на медицината като изкуство или ще я покаже в светлината на меркантилните очаквания, каза: „Скъпи колеги, запомнете от мен едно: Не служете на авторитети, търсете мнения, събирайте факти и на тяхната основа си изработвайте ваше такова.“ С годините разбирам по-добре това мъдро нещо, което ни е дал като фундамент. Науката се е развила от етапа на пиявиците и вендузите до генната терапия благодарение на това, че истинската медицина винаги е искала нещо повече от постигнатото. Да го надгради или да го промени с нещо революционно по-добро. Медицината се развива от необременените специалисти, чийто ум не е вкаран в релсите на рутината. Те виждат възможности там, където навикът изобщо не поглежда. Все повече оценявам визионерската прозорливост на съвета: не служете на авторитети в медицината!
Как го примирявате с Хипократовото „почитай учителя си“?
Повърхностно е да се тълкува като пренебрежение към постиженията това, което ви казвам. По-скоро е застраховка срещу всяко сляпото придържане към „правила“, само защото са казани от еди-кой си. Прогресът в медицината се дължи на профилактичното съмнение в изказаното мнение, в търсене на отговор защо има няколко различни становища и дали е възможно принципно ново решение вместо следване на догми.
Нямате ли кумир в професията, някой на когото искате да приличате?
Когато отидох в Белгия, в университетската болница в Льовен, ме посрещна много усмихнат човек с лекарска престилка върху ежедневните дрехи. „Добър ден, аз съм Стефан!“. Смятах, че той ще ме води при известния Проф. Ван Гол, с когото имах среща. Е, Стефан се оказа професорът. Общуваше по същия начин и с колегите си, и с тези, на които беше шеф, и с пациентите. Не видях пред кабинета му нито веднъж хора с потиснат и смирен вид като пред чистилище, както е обичайно у нас. Е, ако трябва да следвам някакъв пример, бих искал да е примерът на Стефан. Всичко извън това е болезнено его.
Ако беше конвертируема стока, България може да изнася его в барели – малка страна, която има неизчерпаеми залежи от его. Особено лекарско такова. Подобно нещо съм наблюдавал само в Камбоджа. Вероятно колкото е по-ниска общата квалификация, толкова повече хората обожествяват титлите. Получената тапия от всеки курс е повод за безгранична гордост и самочувствие, поставя се на вратата като гаранция за качество и пациентите се трупат. Всъщност, ако хората получават лечебен ефект, той се дължи повече на собствената им вяра към „авторитета“.
Вашето его какво го правите?
Контролът над егото, той е много труден, но мисията е възможна. Минимализмът определено ми помага. Прозрях го в Камбоджа.
Когато говорите за Камбоджа, престоят и впечатленията оттам не са като от Белгия, а плацдарм на участието ви в „Сървайвър“. Защо вместо в поредна специализация отидохте в такъв формат за оцеляване на границата на възможностите?
Основно заради вярата, че ще помогна за кауза. Целта беше постигната благодарение на популярността на формата. Министерството ни обърна внимание и получихме капиталова инвестиция от 300 хиляди лева, която подпомогна лабораторията по имунология в болницата. В интерес на истината, до последно не знаех в какво точно влизам, не бях гледал нито един епизод. Знаех само, че е предаване за герои и това ми стигаше. Вписваше се в идеята ми, че ще популяризирам кауза в предаване за герои. Не очаквах изпитанията, които последваха. Когато отидох в Камбоджа, разбрах, че става въпрос за оцеляване на границата на физическите и психически възможности. Там открих много неща за мен самия. Открих и минимализма, за което съм благодарен. Щастието може да бъде и една топла супа или нещо друго малко и банално, на което не обръщаме внимание, когато го имаме. Но стойността му расте повече от злато в други условия и особено, ако си изправен пред предизвикателството за оцеляване.
Какво има на границата между живота и смъртта?
Вероятно е нещо извън нас. Усещаме го като интуиция и когато можем, го направляваме, за да изместим границата към живота. Понякога не е достатъчно. Но съм убеден, че това Нещо може да се усети. И не е лекарят, а евентуално нещото в лекаря. Не мисля, че техническото умение стои на границата между живота и смъртта, а усещането кога да се използва. И за мен отговорът може да е един, а за друг колега – различен. Не мислим еднакво и това е добре. Медицината не е абсолютна, такава е само глупостта. Но отговорността предполага, че ако прецениш един метод за подходящ за конкретен пациент, да поемеш случая и да го доведеш лично докрай.
Така ли е на практика?
В нашата клиника – да. Понякога имаме различни мнения по чисто медицински аспекти, но решението и отговорността са на лекаря, който поема конкретния пациент и преценява възможностите за най-доброто лечение според личната си преценка и усет.
Когато не работите накъде ви води усетът?
Когато не съм на работа? Това е доста условно понятие – да си физически извън болницата невинаги означава да си изключил от работата си. Но когато имам време, обичам да спортувам. Обичам природата и местата, в които минимализмът е в изобилие. Места, в които няма много цивилизация и ти дават възможност да се фокусираш върху някое малко растение, например. Места, които ти напомнят с колко малко неща идваш на този свят и с колко малко ще си отидеш.
Звучите като философ, не като лекар. Защо избрахте медицината?
Всичко започна с търсене на смисъла на съществуването.
С това се занимава и философията, но вие не сте избрали тази елитарна специалност, а нещо доста по-приземяващо.
През смях: Не знаех как стоят реално нещата, затова в момента съм „дървен философ“. Ако трябва да обясня сериозно, беше ми интересна биологията, как всички клетки си взаимодействат, какво е това невидимо свързващо нещо, което ги обединява и развива живота на материята в хармония с духа. Мислех си, че ако знам как функционират клетките, тези малки градивни единици, ще науча и как е построен животът. При такъв интерес логичният избор е медицината и още по-точно ендокринологията, мислех си, че те ще ми дадат отговор за смисъла. Но се намеси съдбата – тогава влязох като пациент в неврохирургията и, за щастие, попаднах в златните ръце на Д-р Николай Обрешков от Варна, който от ада ме преведе до рая. И си казах: нищо не ти пречи да си търсиш смисъла на живота, но колко прекрасно ще е да можеш да правиш това вълшебство с обикновен скалпел. Започнах да се интересувам от неврохирургия. Установих, че е умение, която се учи лесно – въпрос е на постоянство, на упорство, на четене, след което е просто техника, която се повтаря. И се видя, че неврохирургията не може да бъде отговор за смисъла. Отварям главата на човека, виждам мозъка му – един вид „хардуера“, но не мога да видя свързващия елемент. Щом не е „хардуерно“, ще е „софтуерно“, казвах си. Така се породи интересът ми към психологията. Малко късно е и го удържам на любителско ниво, което ми спестява твърде възможното професионално разочарование от прозаичността на тази друга специалност. Но вероятно именно тя стои на границата на живота и смъртта като ракурс на осмисляне на съществуването ни. Всички философи – без да го искат, са любители психолози, според мен. Очевидно е, че материята се обединява от нещо, което не е много ясно. Но го има.
Източник: в-к “24 часа”
Автор: Люба Николаева