Докосвам се до мозъка, но това ми дава само част от смисъла, заради който избрах медицината

Докосвам се до мозъка, но това ми дава само част от смисъла, заради който избрах медицината

Докосвам се до мозъка, но това ми дава само част от смисъла, заради който избрах медицината.

Така малко късно се породи интересът ми към психологията – вероятно тя изучава свързващото звено на осъзнатата материя, Нещото, което усещаме че го има.

Не ме е привличало „на баницата мекото“, никога. Предизвиква ме трудното – и в операционната, и в живота. Заради кауза участвах в „Сървайвър“ и на ръба на оцеляването разбрах много неща за мен самия.

Д-р Емануил Найденов е роден в Силистра през 1977 г.  Завършил е Медицински университет – София, през 2004 г. По време на следването си е председател на кръжока по неврохирургия.

Защитава специалност през 2010 г. в университетската болница „Св. Иван Рилски“, в чиято Клиниката по неврохирургия работи и до момента. Интересите му са в разработването и въвеждането на редица оперативни иновации, невроонкологията, медицинската генетика, имунологията.

Председател е на фондация „Остани“, чиято цел да се подпомогне за лечението на пациенти с мозъчни тумори с нови технологии, например съчетание от хирургично отстраняване на тумора и специфична имунотерапия, която се интегрира към стандартната радио- и химиотерапия. С тази кауза е свързано и участието му риалити формата „Сървайвър“  в Камбоджа през февруари 2014 г. Целта е наградата от 100 000 лв. да бъде спечелена и дарена за изграждането на център за лечение на злокачествени тумори на мозъка или поне да се привлече вниманието на институциите за необходимостта от това.

Коварното на мултиформения глиобластом е неговата агресивност и склонност да се разпространява неудържимо в мозъка. Очакваната преживяемост на болните, подложени на рутинните методи на лечение е около година. Туморът нямат ясна граница, което прави цялостното му остраняване практически невъзможно, а дори и остатъчните клетки да бъдат потиснати с радио- и химиотерапия, се развиват бързи рецидиви.  При новите подходи дългосрочната преживяемост може да се увеличи с пъти. Лечението се осъществява на стъпки. Първата винаги е максимално хирургично отстраняване на тумора. След това работата поемат имунолозите, като идеята е да се вземе кръв от пациента и да се отделят здрави, „боеспособни“ имунни клетки. Целта е те да се „нахъсат“ да се борят с тумора по естествените механизми, които ракът е успял да надхитри. „Обучението“ протича с използване на материал от самата злокачествена тъкан. Лабораторно имунните клетки се „програмират“ така, че да започнат да „виждат“ раковите клетки и да ги убиват по естествен за организма механизъм. Така подготвени, имунните клетки се връщат обратно в тялото. Размножавайки се, те увеличават потенциала на организма сам да се бори с рака.

За Д-р Найденов отново се говори активно, след като острани тумор, почти колкото мозъка на пациента му Божидар. Оперираният мъж е инвалид от ранна възраст. Въпреки това до операцията винаги е работил и се е грижел за неговото семейство. Той стана известен с прозвището Железния човек. Дадено му е от неговия малък син заради несломимите усилия да проедолява трудностите, с които животът край нас мачка хората с увреждания. И в момента Железния човек трябва да се бори с невероятна воля и усилия въпреки успешната операция. Системата за рехабилитация е неадекватна – осигурява безплатни процедури само за 1 седмица. А Божидар се нуждае от продължителни курсове и семейството не може да издържи финансово.

Банковата сметка, на която може да се помогне на Железния човек да се възстанови с рехабилитация, е:

Дарителска банкова сметка в ОББ: Божидар Етрополски

BG16UBBS84484010501413 BIC / SWIFT: UBBSBGSF

Д-р Найденов, как е днес Железния човек, на когото отстранихте мозъчен 1-килограмов тумор – условно казано едва с 300 грама по-малък от средния човешки мозък?

Божидар е при близките си, в Самоков. Качил е сам четири етажа. Възстановяването му засега протича добре. Надяваме се на добро развитие.

Гигантските тумори са предизвикателство за неврохирурга, но това, че са доброкачествени не ги ли прави по-малкото зло?

Категориите доброкачествено и злокачествено са относителни за централната нервна система. Първично доброкачествени тумори, при които няма висок потенциал за нарастване и тенденция за обхващане на съседни тъкани на мозъка, е възможно да се държат като злокачествени само заради разположението си. В тази група са невъзможните за отстраняване или невъзможни за премахване, без да се предизвика тежък неврологичен дефицит за пациента образувания. Тумор, който не може да бъде отстранен цялостно, в крайна сметка може да разгъне потенциала си на злокачествен.

Мултиформеният глиобластом е най-агресивния тумор на мозъка и до момента няма голям напредък в лечението, но станаха известни случаи на ваши пациенти, които след операцията се подлагат на имунотерапия и живеят с години при стандартните за други методи броени месеци. Може би удачния подход е да се комбинира хирургия с имунотерапия, т.е. да бъде стимулиран организма на пациента да се бори с рака?

В медицината всеки отделен пациент е важен, но също толкова е важно да се следи тенденцията при лечението на даденото заболяване. За последните 20-30 г. преживяемостта на тези болни не е променена съществено, въпреки усъвършенстването и адаптирането на радиотерапията и въвеждането на химиотерапия. Процесът образно казано „буксува“ – като автомобил, на който се вдигат оборотите, а той стои на място. Логично е да се мисли, че концепцията е сбъркана. Ако по някакъв друг начин колата се накара да „отскочи“ – в случая с няколко години добавен живот, си заслужава да се тръгне в тази посока. Да, няколко българи успешно бяха лекувани по този метод, но работата ми като хирург е само част от процеса. Като такъв аз трябва да извърша максимално отстраняване на тумора и пациентът да е в добро функционално състояние, независимо с какви методи ще продължи лечението си. При иновативния подход втората фаза продължава с имунотерапия в чуждестранна клиника. С наши контакти и усилия няколко пациенти бяха лекувани по този метод. Авангардната терапия е много перспективна, но и твърде скъпа, дори за богатите страни и здравните фондове там рязко ограничиха покриването й за техните граждани. В някои европейски държави, като Германия например, част от осигурителните фондове я заплащат. Медицината е направила крачка напред, но финансовите съображения и много от свъраните регулаторни механизми правят терапията все още трудно достъпна. При липса на финансиране от фонд не всеки може да си я позволи. От чисто научна гледна точка стъпката напред е голяма – при очаквана продължителност на живота от година тя се удължава в пъти. Изглежда, посоката е вярна. Дали наистина е така, ще покаже времето, но при всички случаи към момента изглежда по-удачна от досегашните концепции.

Вие как лекувате пациентите с мултиформен глиобластом в момента?

Мога да коментирам от неврохирургична гледна точка: няма метод, който е възможен от неврохирургична гледна точка и се прилага по света, който който да не е въведен рутинно в нашата Клиника по неврохирургия, която е най-голямата в България. Годишно при нас се правят над 2500 операции.
След оперативното премахване на тумора терапията е в ръцете на онколозите, евентуално на имунолозите. Стремежът е на база на световните постижения да се изгради консенсус за лечение, който да се прилага за всеки пациент.

Какво Ви мотивира да работите срещу болести с толкова лоши прогнози?

Ако искаш да ти е интересно, се насочваш към трудното. Води те желанието да помогнеш плюс предизвикателството да търсиш начин да развиеш това, което в момента „буксува“. Истинските пробиви в медицината ще са в коварните, трудно лечими заболявания. Не ме е привличало на „баницата мекото“, никога! В неврохирургията има диагнози, при които операцията решава проблема на момента – например дегенеративните заболявания на гръбнака, дисковите хернии. Аз лично имам опит и като пациент с такова заболяване, и знам каква благодарност изпитва човек, когато го оперираш и го изведеш от ада на болката. Ефектът е невероятен и бърз, радвам се, че помагам на пациенти с такъв проблем, но в тази патология няма съществено научно предизвикателство.

Защо?

Липсва нещо, което може да подобри допълнително ефекта, той просто е добър – задоволена медицинска нужда в днешния свят. Интересни са „буксуващите“ области.

А какво Ви кара да търсите трудностите извън професията, например с участие в „Сървайвър“?

Предизвикателството дава чувство на живот. Така е навсякъде. Подминаването на определен проблем или неговото скриване ми създава дискомфорт и не мога да си мълча. Въпреки че когато посочиш този проблем с пръст – казват хората – „проблемът“ може да те удари през ръцете.  Не мисля, че пръстът ми е по-важен от проблема.

Кои проблеми в лекарското ежедневие не можете да подминете в момента?

Всички ги виждат, въпреки демагогията, с която са облечени. С риск да звучи банално, ще използвам сравнение от ежедневието на нашата професия, защото е най-адекватно: системата на българското здравеопазване е болна.

Като сте започнали, давайте докрай.

Комплексната диагноза е, че тя страда от недохранване и едновременно с това има паразити в червата си, както и ментален проблем.

Може би няма нужда от превод, но защо не го кажете директно?

Не стигат парите за профилактика и съвременно лечение, допускат се практики за пренасочване на средства към дейности, които не са достатъчно ефективни и приоритетно необходими, а системата или се е капсулирала в паралелен свят и не ги вижда, или се прави, че не ги вижда.

Каква „терапия“ предлагате?

Лечението трябва да е също комплексно и успоредно по всички направления. Не си представям, че е възможно да стане единствено с намирането на ментално-адекватен елемент, но той е съществен. Едва ли той ще успее да излекува системата при продължаваща липса на достатъчно финансиране и отсъствие на ефективни „антипаразитни“ средства. Освен това в процеса на лечение трябва да сме ангажирани всички ние – всеки на своето място, за да тръгнат нещата в необходимата посока.

А в тясната ви специалност каква цел преследвате?

Искам да ставам все по-добър в неврохирургията. Също да съм по-добър човек, защото понякога в професионалното израстване се губи човешкото. Вечер, преди да заспя се моля за тези неща. Не в църква, а в това, което е в нас – това невидимо, но осезаемо звено в живота ни.

Кога усещате най-ясно намесата на това невидимо?

Например, когато правим дадена операция едно към едно като техника, виждаме, че резултатите не са едни и същи при различните пациенти. В медицината аритметиката е по-сложна от 2 плюс 2 равно на 4. Понякога даваш максимума от теб самия, а се получават неща, които не можеш да предвидиш или обясниш. Те са извън нас, а понякога си мисля, че са извън пациента. Не можем да пипнем и покажем това невидимо, но всички сме потопени в него. Затова вътрешно се моля то да работи в наша полза и в интерес на пациентите. Професионалното развитие в хирургията е в първите няколко години след взимането на специалност, техниките се учат лесно, после „висшият пилотаж“ е да знаеш кога да ги прилагаш.

Вероятно преувеличавате колко лесна е неврохирургията – иначе защо само вие от толкова специалисти по мозъка поехте риска за мъжа с гигантския тумор.

Операцията на Божидар – честно! – мисля, че не е кой знае какво техническо умение, голямото изкуство в медицината е да знаеш кога да го приложиш и кога – не. Този елемент често се губи и аз лично се моля да изграждам усета все по-добре да преценявам индикациите дали трябва да приложа това, което мога.

Какво имате предвид – дали ще има добър край, или дали, образно казано, човекът не носи медальон с надпис „не реанимирай“.

И двете. От една страна, е трудно, дори невъзможно да предоставиш помощ, която не се иска. Например близките очакват и настояват, но самият човек няма желание да се лекува. В такива случаи се опитвам да говоря с пациента и да разбера, да усетя защо не иска да опитаме заедно да се преборим и дали не може да се намери аргумент, който да пречупи съпротивата му. Не тръгвам напред, ако пациентът не е пожелал да се лекува. От друга страна, има още нещо и то изисква смелост, която смятам, че имам – при тежки случаи да не отказвам поисканата ми помощ, само защото резултатът не е гарантиран напълно. Съмнението на лекаря в такива ситуации е пагубно. Тръгвам с нагласата, че ще успеем. За щастие, в повечето случаи е така.

Ще ви задам неприличен въпрос от името на всички, които тайно се питат: дали докторът ще ме лекува с всички усилия, ако не съм му симпатичен?

Не ми е стоял такъв въпрос никога. Но ако някой има проблем с това, може да го преодолее, разбира се. Като не работи медицина.

Какво научихте за неврохирурзите и специалността, когато бяхте техен пациент?

Чувствах се ужасно заради болката – толкова силна, че нищо друго нямаше значение. Нито обстановката в болничната стая, нито отношението на персонала. Болката е доминанта, която променя времето и пространството. Нямам спомен за нищо друго, освен за болката, която не ми позволяваше да правя обичайните неща, животът просто спря. Върна се чак след операцията. Но чувствайки се в „рая“, отново нищо в болницата не ме впечатляваше съществено. Може чаршафът да е бил скъсан – много вероятно е да е било така преди 20 г., може някой лекар да е бил безцеремонен, нямам спомен. Но ми остана чувството, че е много хубаво да можеш да върнеш нормалния живот на страдащия човек.

Логиката е точно сега да ви задам „отговор“: кои лекари ви вдъхновяват, но ви предизвиквам с въпрос: на кои не искате да приличате?

Нагледах се през годините на паднали авторитети, на лекари с твърде силно его. Нагледах се и на лекари с „арабска“ конструкция на имената – с доктор и множество титли вместо малко име, които и така се представят: аз съм професор еди-кой си. Не се впечатлявам от такива хора. Не си представям, че някъде, освен на медицинска документация, ще сложа пред името си „д-р“. Лекарят, който продължава да стои високо на пиадестал в представите ми, е учителят ми по вътрешни болести в трети курс в Медицинския университет Проф. Христо Маринов. На първата си въвеждаща лекция с ясно съзнание, че от него много зависи дали ще запали у нас искрата на медицината като изкуство или ще я покаже в светлината на меркантилните очаквания, каза: „Скъпи колеги, запомнете от мен едно: Не служете на авторитети, търсете мнения, събирайте факти и на тяхната основа си изработвайте ваше такова.“ С годините разбирам по-добре това мъдро нещо, което ни е дал като фундамент. Науката се е развила от етапа на пиявиците и вендузите до генната терапия благодарение на това, че истинската медицина винаги е искала нещо повече от постигнатото. Да го надгради или да го промени с нещо революционно по-добро. Медицината се развива от необременените специалисти, чийто ум не е вкаран в релсите на рутината. Те виждат  възможности там, където навикът изобщо не поглежда. Все повече оценявам визионерската прозорливост на съвета: не служете на авторитети в медицината!

Как го примирявате с Хипократовото „почитай учителя си“?

Повърхностно е да се тълкува като пренебрежение към постиженията това, което ви казвам. По-скоро е застраховка срещу всяко сляпото придържане към „правила“, само защото са казани от еди-кой си. Прогресът в медицината се дължи на профилактичното съмнение в изказаното мнение, в търсене на отговор защо има няколко различни становища и дали е възможно принципно ново решение вместо следване на догми.

Нямате ли кумир в професията, някой на когото искате да приличате?

Когато отидох в Белгия, в университетската болница в Льовен, ме посрещна много усмихнат човек с лекарска престилка върху ежедневните дрехи. „Добър ден, аз съм Стефан!“. Смятах, че той ще ме води при известния Проф. Ван Гол, с когото имах среща. Е, Стефан се оказа професорът. Общуваше по същия начин и с колегите си, и с тези, на които беше шеф, и с пациентите. Не видях пред кабинета му нито веднъж хора с потиснат и смирен вид като пред чистилище, както е обичайно у нас. Е, ако трябва да следвам някакъв пример, бих искал да е примерът на Стефан. Всичко извън това е болезнено его.

Ако беше конвертируема стока, България може да изнася его в барели – малка страна, която има неизчерпаеми залежи от его. Особено лекарско такова. Подобно нещо съм наблюдавал само в Камбоджа. Вероятно колкото е по-ниска общата квалификация, толкова повече хората обожествяват титлите. Получената тапия от всеки курс е повод за безгранична гордост и самочувствие, поставя се на вратата като гаранция за качество и пациентите се трупат. Всъщност, ако хората получават лечебен ефект, той се дължи повече на собствената им вяра към „авторитета“.

Вашето его какво го правите?

Контролът над егото, той е много труден, но мисията е възможна. Минимализмът определено ми помага. Прозрях го в Камбоджа.

Когато говорите за Камбоджа, престоят и впечатленията оттам не са като от Белгия, а плацдарм на участието ви в „Сървайвър“. Защо вместо в поредна специализация отидохте в такъв формат за оцеляване на границата на възможностите?

Основно заради вярата, че ще помогна за кауза. Целта беше постигната благодарение на популярността на формата. Министерството ни обърна внимание и получихме капиталова инвестиция от 300 хиляди лева, която подпомогна лабораторията по имунология в болницата. В интерес на истината, до последно не знаех в какво точно влизам, не бях гледал нито един епизод. Знаех само, че е предаване за герои и това ми стигаше. Вписваше се в идеята ми, че ще популяризирам кауза в предаване за герои. Не очаквах изпитанията, които последваха. Когато отидох в Камбоджа, разбрах, че става въпрос за оцеляване на границата на физическите и психически възможности. Там открих много неща за мен самия. Открих и минимализма, за което съм благодарен. Щастието може да бъде и една топла супа или нещо друго малко и банално, на което не обръщаме внимание, когато го имаме. Но стойността му расте повече от злато в други условия и особено, ако си изправен пред предизвикателството за оцеляване.

Какво има на границата между живота и смъртта?

Вероятно е нещо извън нас. Усещаме го като интуиция и когато можем, го направляваме, за да изместим границата към живота. Понякога не е достатъчно. Но съм убеден, че това Нещо може да се усети. И не е лекарят, а евентуално нещото в лекаря. Не мисля, че техническото умение стои на границата между живота и смъртта, а усещането кога да се използва. И за мен отговорът може да е един, а за друг колега – различен. Не мислим еднакво и това е добре. Медицината не е абсолютна, такава е само глупостта. Но отговорността предполага, че ако прецениш един метод за подходящ за конкретен пациент, да поемеш случая и да го доведеш лично докрай.

Така ли е на практика?

В нашата клиника – да. Понякога имаме различни мнения по чисто медицински аспекти, но решението и отговорността са на лекаря, който поема конкретния пациент и преценява възможностите за най-доброто лечение според личната си преценка и усет.

Когато не работите накъде ви води усетът?

Когато не съм на работа? Това е доста условно понятие – да си физически извън болницата невинаги означава да си изключил от работата си. Но когато имам време, обичам да спортувам. Обичам природата и местата, в които минимализмът е в изобилие. Места, в които няма много цивилизация и ти дават възможност да се фокусираш върху някое малко растение, например. Места, които ти напомнят с колко малко неща идваш на този свят и с колко малко ще си отидеш.

Звучите като философ, не като лекар. Защо избрахте медицината?

Всичко започна с търсене на смисъла на съществуването.

С това се занимава и философията, но вие не сте избрали тази елитарна специалност, а нещо доста по-приземяващо.

През смях: Не знаех как стоят реално нещата, затова в момента съм „дървен философ“. Ако трябва да обясня сериозно, беше ми интересна биологията, как всички клетки си взаимодействат, какво е това невидимо свързващо нещо, което ги обединява и развива живота на материята в хармония с духа. Мислех си, че ако знам как функционират клетките, тези малки градивни единици, ще науча и как е построен животът. При такъв интерес логичният избор е медицината и още по-точно ендокринологията, мислех си, че те ще ми дадат отговор за смисъла. Но се намеси съдбата – тогава влязох като пациент в неврохирургията и, за щастие, попаднах в златните ръце на Д-р Николай Обрешков от Варна, който от ада ме преведе до рая. И си казах: нищо не ти пречи да си търсиш смисъла на живота, но колко прекрасно ще е да можеш да правиш това вълшебство с обикновен скалпел. Започнах да се интересувам от неврохирургия. Установих, че е умение, която се учи лесно – въпрос е на постоянство, на упорство, на четене, след което е просто техника, която се повтаря. И се видя, че неврохирургията не може да бъде отговор за смисъла. Отварям главата на човека, виждам мозъка му – един вид „хардуера“, но не мога да видя свързващия елемент. Щом не е „хардуерно“, ще е „софтуерно“, казвах си. Така се породи интересът ми към психологията. Малко късно е и го удържам на любителско ниво, което ми спестява твърде възможното професионално разочарование от прозаичността на тази друга специалност. Но вероятно именно тя стои на границата на живота и смъртта като ракурс на осмисляне на съществуването ни. Всички философи – без да го искат, са любители психолози, според мен. Очевидно е, че материята се обединява от нещо, което не е много ясно. Но го има.

Източник: в-к „24 часа“

Автор: Люба Николаева