Работата като е от сърце и трудна да е леко се работи

Работата като е от сърце и трудна да е леко се работи

ОПИТНАТА ОПЕРАЦИОННА СЕСТРА СИ ПОДБИРА ИНСТРУМЕНТИТЕ И СПОРЕД ХИРУРГА

Людмила Каменова е старша сестра в операционната на Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. Математик по природа, но медик по призвание. Казва, че случайността има голям пръст в това да стане медицинска сестра. И тоталитарното време, в което е живяла, когато районирането поставяло пречка към мечтите за висше образование на хората от провинцията. Медицината обаче със сигурност е избрала нея. Няма как да е иначе – след цял един живот прекаран в операционната като операционна сестра. В Световния ден на професионалистите по здравни грижи разговаряме с нея за предизвикателствата, които всеки ден среща в работата си. И не само тези, свързани с COVID-19.

От колко години работите в Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“?

От 43 години. Започнах на 1 март 1977 г. Първо бях стажант 4 месеца, след това ме назначиха на редовна работа в отделение. След това реанимация и след година и половина вече бях в операционната. От 1980 година ме направиха старша сестра на операционната.

Цял живот в операционната! Трябва ли по-специална подготовка за една операционна сестра, при това в неврохирургия?

Трябва време и опит. Мозъкът е много прецизна материя. Освен с обикновените инструменти, ние работим и с много микроинструменти. За една мозъчна операция ти трябват две инструментални маси. С една не можеш да се справиш. Това всичко трябва да го научиш, да знаеш къде се намира, за да си го подредиш. Съдови операции, тумори на мозъка, гръбначни операции, всичко е специфично. Отделно стабилизациите, които също са с много инструментариум, който е различен в различните етапи на операцията. Избира се колко да е широк винтът, колко да е дълъг. Това всичко трябва да го научиш и да знаеш. Една опитна операционна сестра си подбира инструментите дори според хирурга, с който е в екип. Всеки от тях си има любими инструменти и трябва да знаеш, за да ги подготвиш.

За толкова години знаете ли вече какъв инструмент точно да подадете преди да го е поискал хирургът?

Опитната сестра поне в 40% от случаите знае опериращият като подаде ръка от кой инструмент точно има нужда. Ти просто знаеш хода на операцията. Понякога няма време за приказки.

А не сте ли се изкушавала някога да станете хирург след толкова години, прекарани в операционната?

Честно казано не. Мислила съм го на младини, но реших, че и т.нар. милосърдна сестра може да бъде полезна.

Какво ви задържа толкова време на едно и също място – любовта към работата, привързаността към колегите?

Любовта към работата, а и екипът, който е невероятен. Въпреки че в тийнейджърските си години никога не съм си представяла, че ще се занимавам с това. Аз съм завършила математическа гимназия. Кандидатствах във ВИАЗ, но не ме приеха. По онова време имаше райониране на местата във висшите училища. За нашия район (тогава Михайловград, сега Монтана) имаше две бройки за жени. Бях изкарала 5,70 на изпита по математика, но не можах да вляза с тази оценка. Тогава беше задължително ако не си приет да следваш да работиш 8 месеца, за да можеш да кандидатстваш отново. Татко много държеше да продължа да уча и така се записах за медицинска сестра. Изкарах 1 година, но, за да кандидатствам отново за висше образование трябваше да се откажа от това учене и реших, че първо ще завърша започнатото. След това някак си ме погълна работата и така си останах. До ден днешен не съжалявам. Работила съм с невероятни хора – и като човеци, и като професионалисти. Доволна съм от това, което съм направила досега в професионалния си живот и не съжалявам за нито един ден.

А откривате ли връзка между математиката и медицината?

О, да, математиката помага. Навсякъде. Правиш графици, което не е лесна работа. Пресмяташ как да стане, как да го изчислиш, така че да няма никой ощетен. На мен например ми е много интересно доц. Минкин като слага електродите при епилепсии или дистонии – там е висша математика. Има три показателя – хикс, игрек, зет, от които се ръководи, за да ги сложи на правилното място.

Как се промени вашето ежедневие откакто беше обявена епидемията от COVID-19?

Не много драстично. Като всички нормални хора имам притеснение (няма как да нямаш от това чудо). Но според мен на никой още не му е ясно нито поведението на лечение, нито начина на заразяване. Страхът го има. Вече като че ли има една бариера в мисленето – с кого говориш, какво правиш, но по принцип работата не се е променила.

Вие работите в едно от най-натоварените звена на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“, което не спря да оперира пациенти дори и тогава, когато всеки ден броят на болните от COVID-19 растеше. Имало ли е случаи, в които сте се колебала дали да отидете на работа?

Не, никога! Вкъщи се е случвало от страна на мъжа ми да има притеснение, че мога да донеса нещо у дома. Аз винаги го успокоявам, че ние сме най-последната бариера горе (Бел. а.: Клиниката по неврохирургия се намира на последния етаж). Пациентът идва в болницата, на входа – дезинфекция, в кабинета му мерят температура, задължителен бърз тест, задължителна снимка на бял дроб щом постъпва в клиниката. Ако има съмнителни пациенти правят и ПСР тест. След това пациентът пролежава в клиниката, ако има прояви, ще се явят там. Така че докато стигне до операционната, трябва да мине през голямо сито. Освен това съм казала на всички сестри пациентите да идват само с маски. Според мен от екипа най-застрашени са анестезиолозите, но имаме маски, щитове, очила. Пазим се. Според мен е по-опасна заразата отвън, отколкото тук, на работното място, специално в операционната. Кабинетите са по-незащитени, защото те първи се срещат с пациентите, не знаеш кой какъв е.

За себе си ли се притеснявате повече или от това да не прехвърлите заразата към своите близки?

И за себе си, и за тях се притеснявам. Макар че казват, че младите по-леко изкарвали вируса, няма такова нещо. Ето, има и хора на по трейсет и няколко години, които завършват фатално. Ако си имаш наслоени болести, рискът е много голям. Важна е хигиената.

Пренесохте ли нещо от мерките, които се взимат в болницата и вкъщи?

Задължително. Като се прибираме ключовете се докосват или с ръкавица, или с мокра кърпичка. И децата, и аз, и мъжа ми, всички сме с маски. Само вкъщи ги сваляме. След това дезинфектанти. С обувките съм малко по-лежерна заради кучето, страх ме е да дезинфекцирам със силни препарати. Веднага щом влезем мием хубаво ръцете, събличаме се, а горните дрехи стоят на балкона. В началото се опитвах да дезинфекцирам и продуктите, но то не може всичко. Сега просто мия каквото мога, най-вече зеленчуците и ги кисна по-дълго. Стремя се да купувам предимно пакетирани продукти. Според мен коронавирусът ще ни научи на много неща. Сега си давам сметка колко небрежни сме били преди това по отношение на хигиената.

А как успявате да мотивирате сестринския персонал в тези трудни времена? Нямаше ли хора, които искат да се откажат?

В операционната няма двумислие. Питала съм. В началото имаше някои провокативни въпроси от други колеги, не от сестри: „Защо идвате на работа? Не ви ли е страх?“. Но моите момичета са железни. Пък и то навсякъде е рисковано, не само в болницата. Е, сигурно рискуваш по-малко ако си седиш вкъщи. Ние тук сме затворено общество, но никой не знае навън кой с кого е бил.

Клиниката по неврохирургия, в която работите, е една от най-тежките в болницата. Кое е по-трудно -изтощителните дежурства или срещата с болката на хората? Повечето пациенти, които идват при вас, са с много сериозни диагнози.

Работата като е от сърце, даже и да е трудна, ти си я работиш, това е признание. Или си за тази работа, или не си. А състраданието няма как да го избегнем и няма как болката на другите да не остави отпечатък върху теб. Особено тези малки деца, няма как да приемеш, че това е нещо нормално. Ето днес горе в отделението едно мъничко детенце реве, то ти се къса сърцето. Няма как да си безучастен към болката на хората. Иначе самата работа е изтощителна, но щом си тук, значи си го приел. Пък и то не е всеки ден да се случи най-тежкото и най-трудното.

Източник: Clinica.bg